Лоис Бюджолд - Хоризонти

Когато по-късно слязоха, Даг я поведе да намерят Бар и Аркади. Навес от едната страна на обора се използваше за работа, когато навън валеше. Бар бе поставил седлата и юздите им върху магарето за рязане на дърва, за да ги почисти. Аркади му правеше компания. Спряха разговора си, когато видяха Даг.

Патрулният отпусна дървената си приставка върху рамото на съпругата си и заяви:

— Имам нужда и от двама ви.

Бар остави четката и парцала, Аркади се облегна на една от подпорите, скръсти ръце и изви вежди.

— Какво, в името на боговете, си направил със същността на Фаун? — попита Бар. — Тя… блести. — Затвори очи и Фаун си каза, че не е, за да „види“ по-добре, още повече че не можеше да усети нищо, но се почувства неловко от цялото това внимание. Дори не се опита да разбере какво мисли Аркади.

— Тъкмо затова ми трябвате — за да пробваме нещо. Бар, опитай да убедиш същността на Фаун в нещо.

— В какво?

— В онова, в което те бива най-много. Трябва обаче да е добре оформено.

— Ще е доста забавно — измърмори Аркади.

Даг го погледна накриво.

— След това ще я изчистя, стига да успее. Няма значение с какво убеждение ще пробваш, Бар.

Младежът колебливо пристъпи напред и понечи да отпусне ръка на гърдите на Фаун, погледна Даг и вдигна пръсти към ключицата. Намръщи се, когато напипа ореха, вързан на обикновена връвчица. Не беше пробит, а поставен в мрежичка от коса.

— Я! — възкликна той. — Усещам същността й — тя не е заслонена, — но моята същност се плъзва настрани. Също като капки дъжд по стъкло.

— Чудесно. — Даг кимна на Фаун и тя послушно се завъртя. — Хайде, Аркади, сега ти пробвай да изтръгнеш частица от същността й. Точно както аз направих с теб първия ден.

Аркади наклони глава на една страна и замахна с ръка. Нищо не се случи. Той мигна, пристъпи напред, хвана я за ръката и прокара пръсти по нея. Фаун усети гъделичкане, също като искрите, които пропукват по вълнено одеяло през зимата.

— Много интересно — заяви спокойно Аркади. — Същността й се отдръпва, когато се опитам да я захвана.

— Даг, да не би да успяхме? — попита задъхано Фаун. — Това ли е щитът за фермерите?

Той въздъхна неуверено.

— Може би. Това е достатъчно, за да те защити от вмешателство на чужда същност или омайване, дори от изтръгване на същността. Само че злината е много по-могъща и не знам как да изпробвам въздействието на щита. Не мога да те пусна като примамка.

— Може някой — тя погледна Бар — да накара патрула да вземе фермер доброволец и да пробват. Когато стигнем на север, където има повече злини. Или поне да пробваме върху малките им.

Даг поклати глава.

— Все още не съм сигурен дали щитът ще действа върху същността на Езерняците. Те са много активни.

— Пробвай на Бар и веднага ще разбереш.

Бар я зяпна.

— Ами… добре. Става.

— Жалко, че нямаме Езерняшко дете, на което да пробваме — каза Фаун. — Може би по-късно.

Даг се обърна към Аркади.

— Поне наполовина реших проблема. Достатъчно е Фаун да свали ореха и връзката му със същността й веднага ще се прекъсне. Работата е там, че ще трябва да повторя всичко, за да го свържа повторно със същността й. В идеалния случай фермерът би трябвало да може да го сваля и слага, когато пожелае. Но поне установих какъв е принципът.

Аркади кимна замислено.

— Изобщо не предполагах, че ще стигнеш толкова далече. — Сви вежди, стисна ръката на Фаун и отново я погали, а тя потръпна, когато усети вече познатото гъделичкане. — Дори не ми се мисли докъде ще докараш тази работа.

Даг наблюдаваше напрегнато ръката й.

— Това гъделичкане, изглежда, си е естествено. След като злината в Рейнтрий порази същността ми, Мари каза, че така се е затворила и отдръпнала, че никой не може да влезе, за да ми помогне. Каза, че никога не е виждала човек да прилича на труп и същевременно да диша.

— Дори да не защити фермерите от злините, ще ги защити от Езерняците — обади се Фаун. — Ще изпълнява същото като тенджерите на Бар, само че този път наистина ще има ефект. Нещата се променят. Освен това… — Тя погледна Бар и Аркади. — Ами… докато бяхме на езерото Хикори, ми казаха, че тъй като фермерите не могат да се заслоняват, Езерняците имали чувството, че се разхождат голи. Сега пак ли е така? Не е нужно да бъдете учтиви — добави остро. — Просто ми кажете истината.

— Заслонява същността. — Бар вдигна ръка. — Все едно Езерняшката същност бавно изтънява и накрая изчезва. Отвътре ти се струва, че същността на света е престанала да съществува, все едно отново си дете, когато не усещаш нищо. С това наситеността на същността ти все още я има, но имаш чувството, че попадаш под течаща вода. Не мога да различа подробностите. Разбираш ли ме?