Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Много път има до Трипойнт — отбеляза Фаун, загледана напред към мулетата. Ушите им подскачаха на всяка крачка.

— Има — съгласи се Сейдж. — Но пък се движим добре. Ако даваме все така, след седмица може да сме в Пустошта, а две седмици по-късно на сала на река Хардбойл. Там е средата на пътя. Поне така разправят.

Даг бе обяснил на Фаун, че Пустошта обхваща двеста мили, където в древността се била загнездила злина. Ивицата се спускала на изток до Западните предели, които дълги години разделяли Севера от Юга. В продължение на почти цяло хилядолетие хората заобикаляли или по река Грей, или покрай морето на изток. От стотина години беше станало безопасно да преминават оттук. Злините не се връщаха по старите си гнезда, Езерняците не патрулираха по тези голи земи, а фермерите не се опитваха да ги обработват. Тъй като там нямаше нито лагери, нито селски пазари, хората си приготвяха запаси. Говореше се, че там се ширели бандити. Сигурно защото нямаше патрулни, реши Фаун.

— Мярнах Пустошта, когато плавахме по Грей на „Завръщане“ — обясни Фаун. — Неугледни земи, песъчливи, равни, няма нито градове покрай реката, нищо.

Забележката й събуди любопитството на Сейдж и той започна да я разпитва за пътуването по реката. Стана въпрос и за срещата с речните бандити, но младата жена омаловажи събитията, за да разкаже за мечтата на Даг да цери всички без значение от произхода. Мислеше, че по този начин ще накара Кала да поомекне, но тя продължаваше да мълчи.

Фаун пробва по по-простичък начин и обясни как с Даг, Ход и Ремо успели да разрешат въпроса с омайването, докато били край реката.

— Нито Езерняк, нито фермер щеше да се сети сам. Получи се, защото действахме заедно.

Най-сетне Кала заговори:

— Съпругът ти може да отомайва хората ли?

— Напоследък не спира да работи със същността. Аркади е още по-добър.

Това никак не зарадва Кала, напротив, тя дори изглеждаше уплашена. Фаун така и не можа да си обясни защо момиче, чийто баща Езерняк е създател, ще се страхува от работа със същността.

— Ти никога ли не си наблюдавала татко си, докато работи със същността?

Кала сви рамене.

— Бях още дете. Не знаех, че прави още нещо, освен да шие кожи.

Ясно. Усетът за същност се проявяваше едва когато човек порасне, а Кала е била още дете, когато майка й беше починала и баща й я бе изпратил при сестра й.

След малко Кала продължи унило:

— Хората непрекъснато искаха да купуват онова, което е направил. И хамути, и юзди, и седла. Бяха семпли, но им се струваха красиви. Да не говорим, че не се късаха. — Тя изпъна гръб и стисна зъби, сякаш съжаляваше, че е позволила на спомена да й се изплъзне.

— И аз си спомням — намеси се Сейдж.

Фаун успя да накара Сейдж — но не и Кала — да разкаже за детството си в Алигаторска шапка и на свой ред разказа някои от преживяванията си в Уест Блу. Индиго се върна при тях, след като бе огледал пътя напред, и заяви, че бил видял чудесни пасища, за които не искали много пари. Когато пристигнаха, всички единодушно се съгласиха, че е прав, и спряха да нощуват.

Сейдж спря каруцата край няколко ореха, които тъкмо се разлистваха, и плитък поток, в който едва ли имаше алигатори. Фаун хареса мястото. Сейдж тръгна да намери фермерската къща, за да плати, а Фаун слезе от капрата след Кала, доволна, че може да се поразтъпче. Двете се изправиха една срещу друга и Фаун се усмихна.

— Защо си се лепнала за мен? — изсъска Кала.

— Иска ми се да станем приятелки. Предстои ни дълъг път. — Сама не можеше да обясни защо изпитва майчински чувства към жена пет или шест години по-голяма от нея. Може пък да нямаше нищо странно. — От скоро се интересувам от щастието на мелезите.

— Ако търсиш щастие, не изтърсвай повече мелези на света — сопна се Кала и й обърна гръб.

Фаун примигна. „Не мина добре.“ Все още не. „Продължавай да опитваш.“ Тръгна към по-непридирчивия Индиго, който бе започнал да разпряга мулетата, и се замисли какво хубаво да му каже за уменията му с животните.

С падането на мрака Даг обиколи пасището — навик, останал от годините в патрула, — но не усети опасност. Разходи се до потока, настани се на една скала и се заслуша в ромоленето на водата и шумоленето, което долиташе откъм мулетата. Копърхед се приближи и подръпна косата му с бърни и Даг използва момента, за да го убеди, че не е необходимо тази вечер да напада останалите животни. Сврачка, като истинска дама, нямаше нужда от подобно убеждение. Двата коня се отдалечиха, за да си намерят място с по-сладка трева.