Лоис Бюджолд - Хоризонти

Милите думи й въздействаха по-силно от строгостта. Даг отново я сравни с Фаун. Очите й се напълниха със сълзи, но тя си пое дълбоко дъх, за да ги спре. Заслуша се в думите му, много по-внимателно, отколкото преди. „Това е шансът ти, патрулен; не го изпускай.“

— Има нещо по-важно — продължи той. — Сейдж никога не е бил омаян от теб. Поради същата причина и Фаун никога не е била омаяна. Сърцето ти е било отворено за него, същностите ви са се слели и той не се е задушил от чуждата намеса… Така че той те обича, ти не си безразлична към него — същностите ви го доказват — и имате основание като всяка друга влюбена двойка да живеете щастливо и честито. Можеше да се опиташ да въздействаш със същността си на всеки друг младеж в Алигаторска шапка, само че си избрала Сейдж. Мисля, че си наясно с това.

— Ами…

— Мисля, че е редно да си признаеш. Така ще изясните всичко помежду си и няма да ти се налага да криеш нищо от него. По този начин и същността ти ще е чиста за първия урок.

— Той ще ме намрази!

— Ами… — Даг се почеса по главата, — не твърдя, че ще се зарадва, но той и преди е знаел, че имаш сили, и не се е страхувал. Може дори да остане поласкан. Високо красиво по-голямо момиче го избира сред останалите… може дори да се възгордее.

По мълчанието й разбра, че не се е замисляла за това.

— Ако има някакви въпроси, можеш да го доведеш при мен или Аркади. Говорех напълно сериозно, когато казах, че съм помогнал на много младежи да започнат успешно да използват усета си за същност. Вярвай ми, някои от тях бяха много по-дръпнати от теб. Може и да нямаш нужда от Мос Ривър — всъщност точно от Мос Ривър не си имала нужда, — но имаш нужда от човек, който да ти покаже как да се справяш.

Тя зарови пръсти в косата си.

— Но аз не ги искам. Не ги искам тези сили!

— В такъв случай можеш да не ги използваш. Само че този избор можеш да го направиш едва след като се научиш да ги управляваш. Дотогава ще се луташ в мрака, ще се блъскаш в невидими за теб неща и ще се нараняваш — може би и другите — и причината ще е невежеството ти.

Тя се замисли. Беше уплашена.

— Значи мога да не…

— Ако научиш достатъчно. А на онова, на което аз не мога да те науча, ще те научи Аркади. Късметът ти се усмихна при това пътуване. Отсъстващи богове, момиче, възползвай се.

Кала въздъхна тежко и Даг обясни:

— Аркади ми е наставник.

— Ти имаш наставник? На твоята възраст?

Даг не обърна внимание на втория въпрос.

— Да. Фаун също ме учи. През последната година ме научи на повече, отколкото смятах, че е възможно. Целият свят ме учи на нещо, всеки ден е така и тъкмо това ме научи да не изпускам възможностите. Ти също ме учиш.

— На какво те уча? — Кала го зяпна удивено.

— На онова, от което имат нужда мелезите. Ще има и други изненади. — Той стана от скалата и й кимна. — Нямам търпение. Лека нощ, госпожо Смит.

— Ама… Лека нощ, господин Блуфийлд…

Той гледа след нея, докато тя крачеше към каруцата, където я очакваше съпругът й. Едва сега си спомни, че съпругата му го чака в топлата постеля под близките дървета. Дълга сянка се отдели от близкия орех.

— Според теб притежава ли таланта на лечител? — обърна се Даг към Аркади.

— Да, по доста ограничен, но полезен начин.

— Нали нямаш нищо против, че споменах името ти?

— Не. — Лечителят замълча. — Като цяло се справи добре.

От Аркади, който най-често крещеше: „Ти, тъпоумен полуидиот!“, тези думи бяха невероятна похвала.

— Благодаря — усмихна се Даг. — Много благодаря.

През следващите няколко дни Фаун с радост наблюдаваше честите разговори, които Аркади провеждаше с Кала, докато яздеше до каруцата или седеше на капрата. Бар помагаше на Индиго с животните. След като всеки от мелезите бе под крилото на чистокръвен Езерняк, Даг яздеше до Фаун. Тя го наблюдаваше внимателно как върти ореха в ръка, смръщил вежди. „Очевидно замисля нещо.“

Мочурливото село Алигаторска шапка бе на сто мили зад тях, когато заваля за пръв път, но дори тогава се наложи да изтласкват каруцата от калта един-единствен път и два пъти да я прекарват вързана с въжета през потоците. Когато наближиха последните ферми преди Пустошта, Аш Танър ги поведе да си починат у чичо си, където ги посрещнаха с радост, въпреки че бяха доста повече от очакваното. Животните останаха да пасат цял ден, а хората се заеха да попълнят запасите си.

Следобед Даг и Фаун си легнаха. Постелята им бе в най-отдалечения край на плевника на семейство Танър, макар и не поради причината, поради която предполагаха спътниците им. Никой не ги притесняваше, което устройваше напълно Даг.