Лоис Бюджолд - Хоризонти

Вече опознал последователността, Даг имаше време да помисли. Възможно ли бе лечителят да направи подсилване, което да успокои нервите и да продължи повече от половин час? Защо пораженията върху същността на детето му напомняха за пациентите, ухапани от змии? Докато мислеше над този въпрос, го стресна удар по главата.

Даг мигна и се намръщи на светлината. Фаун — гледаше го сърдито — попита:

— Да не би да прекъсвам нещо?

— Не. Благодаря. Всичко е наред.

— Добре.

Мътните го взели. Мислеше си да я отпрати в някоя от съседните стаи, за да си почине, но май щеше да се наложи да остане да бди над него през цялата нощ. Никой друг от присъстващите нямаше да разбере кога трансът му преминава в оплитане. Сложиха постелята си на земята и се отпуснаха за кратко.

На сутринта и двамата бяха изтощени. Когато Фаун го плесна по главата, за да го изтръгне от транса, той само изръмжа, без да крие раздразнението си. Отпусна чело на пълния с памук дюшек и затвори очи.

— Защо го спираш? — попита нервно Чери Бриджър. — Ако продължи, няма ли да го излекува веднъж и завинаги?

— Защото — изсъска Фаун, — ако същността на Даг се оплете с тази на Спа… пациента и пациентът умре, Даг също ще умре. Това се е случило с мъжа, който е бил чирак на Аркади преди Даг.

— Ох! — прошепна Чери. — Не знаех.

— Е, вече знаеш. Фермерите трябва да научат повече за Езерняците, за да няма грешки и липса на разбиране. Те са твърде докачливи и много напрегнати.

Очевидно намекваше да се отнасят към него с внимание. Даг й бе благодарен за тези думи.

Следобедът премина зле. Вечерта стана още по-зле и Даг се запита дали идването тук няма да се окаже една от най-големите грешки в живота му. Само че през нощта откраднатите десет минути сън започнаха да стават двайсет, след това четирийсет. Когато Фаун го събуди след цели два часа, той разбра, че са прескочили опасността. Тази мисъл и обилната фермерска закуска му дадоха сили да продължи.

Времето между пристъпите ставаше все по-дълго и на Спароу дори му оставаше време да започне да се отегчава. Даг го развличаше с приказки, които помнеше от отдавна отминалото си детство, и Езерняшки балади, които превръщаше в разкази. Как само му се искаше сладкодумният Бо да е тук. Роднините на момчето влизаха и излизаха, без да кажат и дума. Превали пладне на следващия ден, след това настъпи нощта. Даг имаше чувството, че е прекарал в тази стая поне хиляда години.

Вече не се налагаше да стои непрекъснато до леглото и някой го викаше на три или четири часа за новото подсилване. Заведоха го в една от съседните стаи, където имаше истинско легло и мивка. Там беше Фаун. За пръв път имаха възможност да поговорят насаме — не помнеше от колко дни насам. Не трябваше ли обаче да е свеж и отпочинал, за да проведе онзи важен разговор с нея? Бе сигурен, че трябва, а все отлагаше.

Остави я да го завие с пъстрата кувертюра, прегърна я, притисна я до себе си и заспа дълбоко.

Фаун се събуди сгушена под лявата ръка на Даг. Бе ранно мъгливо утро и всички в къщата все още спяха. Тя бе облякла една от ризите му като нощница, а той спеше гол, както обикновено. Фаун се намести така, че да чува ударите на сърцето му, след това вдигна поглед. Даг беше буден и я наблюдаваше.

— Наспа ли се най-сетне? — попита тя.

— Да, сега се чувствам много по-добре. — Прокара ръка по врата и гърдите й, по корема, отпусна дланта си там и разпери пръсти. Изражението му стана много нежно.

Тя му се усмихна сънено.

— Какво има?

— Невероятна си — прошепна той. — Не спираш да ме учудваш всеки ден.

Тя се сгуши още по-близо. „И аз така.“ Беше се питала дали ще се събуди отпочинал и реши да повдигне завивката, за да провери. Докато бяха на „Завръщане“, нямаха подобно усамотение, освен от време на време, и заглушаваха сутрешния си кикот с целувки.

Само че Даг неочаквано стана сериозен и въздъхна. Не се помръдна. Значи искаше да поговорят. Добре, можеха първо да поговорят, а след това…

— Помниш ли вечерта, когато ходихме на гощавка?

Тя целуна ключицата му.

— Да? — Потисна тревогата си. Нямаше ли най-сетне да й каже какво го измъчва още оттогава? Беше крайно време.

— Бях малко разсеян. Бях… О, богове, Даг престани да си търсиш извинения — измърмори той, пое си дъх и започна отново: — Периодът ти на плодовитост тъкмо започваше и аз не забелязах. Аз… ние… аз те… бременна си.

Тя замръзна. Той дори не смееше да диша. Шокът се надигна от краката й, през дробовете към главата и за момент не можеше да каже дали това е добре, или зле, защото целият й свят бе обърнат наопаки. Тя изписка от радост, наведе се над него и го целуна.