Лоис Бюджолд - Хоризонти

Когато луната заблестя, Фаун се отпусна на постелята и се заслуша в гласовете и шумоленето на животните покрай потока. Забеляза, че Даг едва докосна вечерята си, и реши, че и на него му е лошо като на Рейз, но не беше сигурна дали се чувства по същия начин, както след злината в Гласфордж, защото тогава не бе в състояние да забележи каквото и да било. Да не би Рейз да не се бе упражнявал достатъчно в заслоняване? Или може би и той щеше някой ден да се превърне в лечител или създател? Преди да си легне, Даг обиколи лагера в огромен кръг. Отпуснаха се в обичайната поза, преплели крака под одеялото, докоснали лица в сребристия мрак.

— Днешната битка трудна ли беше? — попита тя и погали смръщеното му чело.

— Не, честно казано, изненади нямаше.

— Щитът на Уит действаше ли?

— Поне така ми се стори. Не знам обаче колко време щеше да издържи при опит за изтръгване на същността, но поне не позволи на злината да го пороби. Тъй като същността на Уит не се виждаше ясно, злината не успя да разбере какво представлява. Така и не й дадохме време да разгадае проблема.

— Патрулните добри ли са?

— А, да.

— Не съм сигурна, че те го знаят — отвърна тя предпазливо. — Тази вечер беше доста сериозен.

— Младите се справиха много добре. Уит също. Не се уплаши и всички видяха на какво е способен. Нито един от тях няма вече да гледа на фермерите по същия начин, както досега. — Замълча за момент. — Притеснява ме злината.

— Защо?

Той си пое дъх, след това го изпусна бавно.

— Не знам. Просто… нещо ме гложди. Всички злини си приличат и всички са различни. Не мога да си обясня защо тази беше излязла на пътя.

— Може да е решила да си смени леговището. Търсела е по-подходящо място, където да се раздвои.

— Възможно е. — Даг обаче не беше убеден. — Тази ми се стори твърде агресивна за злина преди раздвояване. Обикновено, когато достигнат този етап, те се покриват в леговището си и чакат глинените да им носят плячката.

— Може би… не знам. Може да е изтръгнала същността на някои свирепи животни.

— Не става така. — Той поклати глава, притисна я до себе си, а тя се обърна, за да опре гръб в него. — Но утре ще похваля патрулните. Заслужиха си го.

Следващият ден беше ясен и всички се надигнаха с усилие от постелите, но тръгнаха рано. Рейз се беше възстановил достатъчно, за да язди, макар че остави Индиго да оседлае коня му, а двама от другите патрулни му помогнаха да го яхне. След четири мили настъпи оживление, тъй като онези, които не бяха на бойното поле, пожелаха да изслушат пълно описание на тактиката на сражението. Фаун наблюдаваше от гърба на Сврачка, малко уплашена да не би мъртвата злина по някакъв начин да засегне детето й. Очакваше с нетърпение първото помръдване на бебето. Не беше посмяла да признае пред Даг убеждението си, че ако премине успешно онзи етап от бременността, когато първия път изгуби плода, ще е все едно сваля от плещите си проклятие. Битката със злината сега и събуждането на противните спомени й бяха въздействали много силно.

Уит и патрулните най-сетне престанаха да сочат и да обясняват и групата пое напред.

Към обед стигнаха мястото, където според Даг злината бе излязла на пътя, и той поведе патрулните и фермерите към източния рид, за да потърсят леговището й. Сумак остана при каруците, за да наглежда Рейз. Остана и Нийта, тъй като тя беше виждала леговища в Лутлия, а и при нужда можеше да помогне на Сумак. Бо също отказа да отиде, а Ход, както обикновено, не се отдели от него.

Бери се ухили от седлото и се наведе към Фаун.

— Мислех, че Бо няма да може да вдигне глава тази сутрин. Към полунощ се кълнеше, че видял прилепи едри като лешояди да летят наоколо.

— Да не би да са като дългите змии, които разправяше, че южняците използвали за колела на каруците? — попита Фаун. — Или като алигаторите, които впрягали пред лодките за състезания из блатата? Или като онзи път, когато валяло толкова силно, че видял морска котка да плува по пътя, а хората успели да я хванат, като я удряли с шапките си!

— Сигурно. Само че аз не се вързах.

Фаун се изкиска и подкара Сврачка. Нямаше да се учуди, ако Бо наистина беше видял лешояди — непогребаните трупове на глинените воняха и сигурно бяха привлекли хищници. Само че лешоядите летят ли след здрач?

Изгорялата гора продължаваше много мили и Фаун се опита да си представи огъня, който бе съсипал дърветата. Колко ли бързо е успял вятърът да разнесе смъртоносните пламъци? Тази мисъл й напомни, че злините не са единствената опасност, от която човек не може да се опази. Нямаше да може да избере дали да изгори, или да я пороби злина. Но пък белезите от огъня се скриваха с годините, не бяха необходими десетилетия, нито пък столетия, а като гледаше храсталака наоколо, пожарът бе за предпочитане.