Лоис Бюджолд - Хоризонти

Фаун си представи как следващият й обяд оживява, вади нож и я напада. Пропъди образа от мислите си. Дори не искаше да си представя какво се върти в главите на злините. Май имаше нужда да подремне. Погледна Даг и усети студена тръпка. Лицето му беше напълно безизразно, сякаш му беше хрумнала абсолютно неправдоподобна мисъл.

— Не е възможно… — промълви той.

„Кое не е възможно, любими?“

Най-сетне започнаха да се виждат необгорели дървета. На четвърт миля нагоре по пътя зеленината отново образуваше покров над коловозите. Да не би неочакван дъжд да беше спасил гората тук? Или пък вятърът беше обърнал посоката си? Слънцето докосваше западните върхове, а източните склонове вече тънеха в сенки. Фаун се извърна към някакво движение в гъстите сенки край пътя.

— Предлагам да спрем край първия поток — обади се Финч и също се загледа към сенките. — Я! Какво е това? Май лешоядите са си устроили пиршество.

Десетина тъмни крилати сенки се бяха скупчили около един труп.

— Коза ли е това? — попита Фаун. — Да не би да е куче?

— Може да е елф — изкиска се Финч.

Даг се изправи на стремето и се вгледа.

— Не е коза. Муле е.

— Не е възможно — нацупи се Финч. — Това означава, че крилете на тези птици са по десет, дори дванайсет стъпки.

— Това не са птици. Сумак! Погледни. Използвай и усета си за същност.

Сумак подкара коня си напред, спря до Даг и се вгледа.

— Какво, мътните… Даг, какви са тези плашила?

— Глинени? — Гласът му прозвуча неуверено. — Глинени прилепи. Нямат птичи крила. Ставите им не са като на птици. Имат криле като на прилепи.

— Злините могат ли да правят глинени прилепи? — попита стреснато Финч. — Защо не казахте?

— Никога не съм виждал подобно нещо — призна Даг. — Върколаци, единаци — да. Така че защо да няма и глинени прилепи?

Фаун можеше да изтъкне поне десет причини защо да няма прилепи или дори алигатори. Боже, каква гадост!

— Отсъстващи богове, огромни са! — ахна Аркади. Гласът му трепереше.

Един от прилепите беше прогонен от по-напорист събрат. Разпери широките си криле и изскърца също като заял трион.

— Още ли са оцелели? — попита Фаун. — Също като онези, които са успели да се измъкнат през реката? — Искрено се надяваше да е така, защото в противен случай…

„От какво, за бога, може да бяга една злина?“

„От нищо.“

„Освен от по-свирепа злина.“

— Видя ли ръцете в края на крилете? — прошепна Сумак. — Имат дълги нокти.

— Мътните ги взели! — възкликна Даг. — Фаун, Финч, вървете спрете каруците. Сумак, събери патрулните. Отивам да огледам отблизо.

— Никъде няма да ходиш сам! — сопна се Сумак. — Аркади, върви да кажеш на патрулните.

Аркади се стресна, но кимна и подкара коня. Фаун го последва с нежелание, като току се обръщаше през рамо.

Даг и Сумак се приближиха до трупа и прилепоподобните същества се разпръснаха, като издаваха тракащ шум. Бяха тромави, тътреха се по земята, а крилата им се влачеха като платнища. Две се изкатериха с нокти по близките дървета. Другите се отправиха към скалите, един след друг, някои се прескачаха, за да стигнат по-бързо на високо място. Един се обърна и изпищя, изправи се и размаха огромните си кожести крила като петел, който се кани да кукурига. Конете на Даг и Сумак се изплашиха, вдигнаха се на задните си крака, готови да препуснат. Даг не успя да убеди Копърхед да приближи още напред, за да замахне с ножа, но го накара да хвърли къч. Яките копита попаднаха в нечие тяло и се чу пропукване на кост. Прилепоподобното създание изпищя и провлачи по земята счупеното си крило. Копърхед отскочи настрани.

Трите прилепа, които бяха успели да се изкачат на скалите, полетяха един след друг. Крилата им плющяха. Значи умееха да летят! Не бяха с тела на прилепи, приличаха повече на летящи катерици, с големи глави и прилепнали назад заострени уши. Фаун не успя да различи формата на устата им, но най-лошото беше, че летяха добре. Кошмарното трио набра височина и се понесе над гората.

Сумак беше зяпнала. Посочи ги и Даг кимна. И двамата препуснаха към кервана.

— Обръщайте веднага! — изрева Даг.

— Пак ли? — изпъшка Граус.

Фаун се поколеба.

— Даг, зад нас е съвсем открито. Ако тези чудовища ни нападнат от въздуха… — А беше очевидно, че няма да им е никак трудно. — Няма ли да е по-добре да се скрием сред дърветата, където крилата им ще се оплетат в клоните?

Той я погледна и присви очи.

— Правилно.

— Поне — провикна се Сумак, докато се опитваше да укроти уплашения си кон, — докато сме под дърветата, можем да разузнаваме напред и да си набавим оръжия. Ножовете няма да ни помогнат в боя с тези чудовища. — Трябват ни копия и лъкове.