Лоис Бюджолд - Хоризонти

— И брадви — обади се Фаун. „От онези с дългите дръжки.“

Всички се скупчиха, за да чуят наставленията. Сейдж подаде юздите на Кала и хукна при останалите. Беше взел тежкия си чук с дълга дръжка.

Каруците отново поеха напред. Фаун яздеше близо до Кала. Всички патрулни, с изключение на Рейз, и половината фермери препуснаха напред, за да се опитат да избият глинените прилепи. Наближиха поваления, който лежеше отпуснат като паднала палатка. Останалите два се бяха оплели в клоните. Ездачите можеха да го пронижат с копие, но конете отказваха да приближат. Уит скочи на земята и прониза чудовището със стрела от арбалета си.

Черен облак от поне петдесет прилепа се понесе откъм източния хребет и се спусна към тях.

Фаун не бе от жените, които пищят като момиченца, но този път изпищя с цяло гърло. Сврачка реагира на шумния плясък на крилата като останалите коне — отскочи рязко и Фаун едва не падна. Ако кобилата беше хукнала към дърветата, Фаун щеше да я остави, но сега дръпна юздите и се опита да я обърне в обратната посока.

Фаун подскачаше на седлото. Ужасяваше се, че може да падне и да изгуби бебето, и дори не мислеше, че ако падне при тази скорост, ще си счупи врата. Беше стегнала бедра, но усещаше как се изхлузва назад. Накрая пусна юздите и се вкопчи в седлото.

Всички животни от кервана се опитваха да избягат. Каруцата на семейство Басуд беше най-бавна, защото двете впрегнати най-отпред мулета се оплетоха, а Кала и Сейдж зад тях нямаше как да ги изпреварят. Граус, изглежда, беше паднал, но бързо скочи и замахна с копието си към прилепите. Вайо беше стиснала с едната си ръка брезентовото покривало, а с другата размахваше голям тиган. Прилепите се спуснаха към каруцата. Раздираха брезента с крака и бъркаха вътре, за да се докопат до плячката си. Вайо биеше с тигана ноктестите крака като с чук и глинените се отдръпваха, ала на тяхно място се спускаха други. Не можеше да се справи с всички.

Писъците й станаха пронизителни, когато един от глинените прилепи впи нокти в бебето и успя да го вдигне. Лицето на Аулет се разкриви от ужас и болка, ризката му изплющя около ритащите крачета. С крайчеца на окото си Фаун забеляза как един от глинените вдигна и патрулен от седлото — така и не разбра кой е. Глиненият замахна три пъти с криле, докато патрулният успее да се освободи и падна с писък, последван от хрущенето на счупена кост. Ръка, крак или врат? Сврачка я подмяташе и тя не успя да види къде и как падна патрулният.

Воня и топъл вятър облъхнаха гърба й и остри нокти се впиха в рамото й. Тя пак изпищя и се развика:

— Махай се! Махай се! Махай се веднага!

Размаха диво ръце, но усети как ноктите се впиват и в ръката й и чу плясъка на мощните криле. Ноктите бяха като желязо, а тънките мускули — като яки въжета. Тя изпусна седлото, усети как се вдига във въздуха и усука крак в стремето. Галопиращата Сврачка ги повлече настрани, сякаш глиненият прилеп беше хвърчило, а Фаун — кордата. Ако чудовището я пуснеше, глезенът й щеше да се усуче и Сврачка щеше да я повлече, но ако се пуснеше тя, глиненият щеше да я отнесе като Аулет.

Отдясно изникна Копърхед, изправен на задните си крака. Даг се бе изправил на стремената, златистите му очи пламтяха. От ножа му нямаше и помен, но той замахваше като подивял с куката и поне веднъж успя да раздере крилото на чудовището. Глиненият изпищя, пусна дясното рамо на Фаун и от него бликна кръв.

При следващия замах на Даг изчадието стисна куката му с крак и пусна лявата ръка на Фаун. Тя се опита да се вкопчи в седлото, докато падаше, счупи си няколко нокътя, но успя да изтегли крака си от стремето и падна на земята на крака, не на главата си, и се претърколи във влажната зеленина. Надигна се на колене и се огледа замаяно. Къде беше Даг?

Сврачка вече беше далече. Копърхед, обезумял от ужас, хвърляше къчове, които щяха да свалят ездача му от седлото дори без помощта на глинения прилеп. Долетя обаче и втори прилеп.

— Стисни крак! — изскърца първият, докато Даг се мяташе, риташе и го блъскаше с юмруци. Вторият прилеп заби нокти в ботуша му, след това протегна и другия си крак и стисна глезена. Двата застанаха така, че широките им крила да не си пречат, и се издигнаха.

„Та те разговарят! Те имат ум! Действат заедно! Не може да бъде, не може…“ Фаун изпълзя под дърветата. Ридаеше, но от пресъхналото й гърло не излизаше и звук.

Високо над нея Даг се извиваше, мяташе, кълнеше. Фаун си спомни падналия патрулен и изкрещя: