Лоис Бюджолд - Хоризонти

Мислите й станаха още по-мрачни, когато спряха да обядват край един поток близо до изгоряло село, съсипано от същия пожар преди три години. Вече стана ясно защо в тази долина няма заселници. Тя обиколи къщите и складовете. Под зелените бурени имаше лепкава черна пепел.

— Можем да останем тук. — Граус посочи равнината зад потока, която очевидно бе привлякла жителите на селцето.

— Нямам намерение да оставам в тази проклета местност — сопна се Вайо. — Чудовища, пожари, хора-мечки и един господ знае какво още се крие тук… — Хукна да спаси Аулет, който се беше надвесил над един кладенец, сграбчи ритащото дете, погледна надолу и изпищя.

Фаун притича до нея, последвана от Сейдж и всички, които бяха наблизо. Кладенецът бе пълен с кости. Плътта я нямаше, но се виждаха коси и части от дрехи.

— Сигурно са слезли долу с надеждата водата да ги предпази от пламъците — рече Сумак, след като погледна. — И са се задушили, докато огънят е бушувал над тях.

— Или пък са се удавили — предположи Бо, — докато са се катерели един върху друг.

Фаун преглътна и бързо се отдалечи. Костите вътре бяха различни по големина. Дали е било семейство? Няколко семейства може би?

— Не е ли останал никой, който да ги погребе? — попита Кала.

— Може оцелелите да са решили, че това е подходящ гроб — предположи Сейдж. — Решили са, че вече няма да използват кладенеца.

Решиха да оставят костите в кладенеца, както са го заварили. Фаун нямаше апетит и се зарадва, когато тръгнаха от това призрачно място.

Няколко мили по-нататък се събраха с групата, тръгнала да търси леговището на злината. Даг бе казал на Аркади, че ще съжалява, ако тръгне с тях, и лечителят вече явно съжаляваше: лицето му бе покрито със студена пот, също като на Рейз. Сумак побърза да му помогне, но той поклати глава. Двете групи започнаха да обсъждат видяното в леговището и в селото. Разказите им бяха достатъчно тежки и поне този път Бо се въздържа от преувеличените си приказки.

Късно следобед Фаун яздеше между Даг и Финч в самото начало на колоната. Всички се оглеждаха, за да открият подходящо за нощуване място. Даг каза, че ще стигнат прохода в края на дългата долина късно утре. Започнаха да обсъждат дали е по-добре да оставят животните да си починат един ден преди изкачването, или след това, но май повечето предпочитаха първо да превалят планината, тъй като на никой не му беше приятно да се застоява дълго тук.

Финч все още се вълнуваше, че е видял леговище на злина.

— Направо да не повярваш! Всичко на двеста крачки наоколо е мъртвешки сиво. Ами онези дупки, от които са излезли глинените? Точно както ги описа, Фаун!

— Много ли беше страшно? — попита тя.

Даг поклати глава.

— Вече си го виждала, Искрице. Все още не мога да се начудя. — Той се огледа и се намръщи. — Надявах се да видим някакви хора днес. Независимо в коя посока.

Сумак яздеше зад него редом с възстановилия се, но мълчалив Аркади.

— Даг, да не забравим да пуснем доклад в лагера Лоръл Гап. Те е трябвало да ликвидират злината, преди да порасне толкова.

— Да, трябва да напишем патрулен отчет — съгласи се Даг. — Тъкмо ще научиш младите как се прави.

Тя му се оплези.

Даг се ухили и добави:

— Можем да го оставим на куриерската спирка в Блекуотър Милс. Няма нужда да се отклоняваме от пътя.

— Въпреки че много ми се иска да разбера къде се мотае патрулът им — недоволстваше Сумак.

Даг се намръщи.

— И аз.

На Фаун й хрумна нова мисъл и тя се извърна на седлото.

— Ами ако злината не ни е нападала нас, Даг? Ами ако е бягала от нещо?

— Че от какво може да бяга една злина? — попита Финч.

Фаун грейна.

— Патрулни! Може да срещнем патрулните от Лоръл Гап някъде по пътя.

— Няма ли да се ядосат, че ние сме видели сметката на злината? — попита Финч. Той не беше участвал в битката, но тъй като Уит като представител на фермерите беше дал своя принос, младежите се чувстваха горди. Това не беше никак зле според Фаун.

— Скоро ще научиш — обясни Даг, — че има достатъчно злини. Не си ги разпределяме.

— Патрулът от Лоръл Гап ще се засрами — добави Сумак. — Чичо Даг, мисля аз да напиша доклада. За всеки случай.

Даг се усмихна, но лицето му бързо помръкна.

— Малко вероятно е злината да е бягала от някой патрул. Първо, тя беше млада и нямаше да знае как да постъпи, второ, за злините ние сме самоходна храна. Кой ще избяга от обяда си? Ние сме тези, които се опитваме да ги изненадаме със споделящите ножове.