Лоис Бюджолд - Хоризонти

Уит се намръщи.

— Да не би да искаш да кажеш, че злината ражда себе си?

— Има причина да наричаме това явление раздвояване, а не раждане. Когато достигне пълните си размери, злината изоставя старото си тяло, което умира около новото, а новото се измъква от старата кожа. Новото тяло е почти толкова голямо, колкото старото, затова непосредствено преди раздвояването злината е неподвижна. Заравя се в гнездото си за дни, дори седмици, и не помръдва, докато процесът не приключи. На този етап са безпомощни и можеш лесно да ги убиеш.

— Ами когато придобие по-човешки вид, като онази, която сте видели в Рейнтрий? Нали каза, че била красива?

— Процесът е същият. Само че по-гнусен. Когато станат по-съвършени, вече не се раздвояват толкова често.

Уит не откъсваше поглед от гнусната купчина. Почеса се по главата.

— Сигурен съм, че не ти се иска Фаун да я види точно сега.

Уит винаги изтърсваше онова, което бе най-добре да остане неизказано. Даг не знаеше дали да се смее, или да въздиша.

— Не, разбира се — съгласи се той. — Не искам.

На Уит вече му беше хрумнала друга мисъл.

— Когато вие двамата сте се запознали в Гласфордж, тогава Фаун е направила същото като Рейз, нали така?

— Да, уби злината със зареден споделящ нож. Просто я намушка.

Уит мълча дълго.

— Малката ми сестричка — въздъхна накрая. Даг не можа да разбере какво мисли и дали е учуден, или изпълнен със страхопочитание.

Фаун остана доволна, че ще нощуват на мястото, където бяха оставили каруците, въпреки че дотам ги чакаше доста път. Граус не беше единственият фермер, който негодуваше, че е яздил дванайсет мили, а сега трябва да язди още дванайсет, но беше най-шумен от всички.

— Денят беше безкраен, а накрая ще се озовем точно там, откъдето тръгнахме. Какво спечелихме?

— Опит — отвърна без капка съчувствие Сумак. — Опитът никога не е излишен.

Щом се убеди, че Даг не е ранен, Фаун насочи вниманието си към изтощените патрулни. Уит я увери, че Бар пищи по-силно, докато Аркади зашива раната му, отколкото когато го е ударил глиненият. Ремо се движеше като схванат, не можеше да вдигне дясната си ръка по-високо от рамото, но не се оплакваше. Всички, включително Тавия, бяха убедени, че синината на лицето й е по-скоро за показ и че няма нищо сериозно.

Рейз не беше ранен, но му беше най-зле. Фаун щедро му даде от бързо намаляващото лекарство против гадене, а той успя да пийне глътка вода едва след залез. Даг беше напълно спокоен, но го накара да лежи. Езерняците бяха единодушни, че Рейз заслужава почести, че трябва да му организират тържество в стила на патрулните, за да отпразнуват първата му убита злина, но се налагаше да почакат, докато той влезе във форма, за да се повесели. Даг обясни, че може да стане след седмица.

След вечеря патрулните се струпаха около огъня с парчетата от ножа на Рейз и внимателно ги увиха, за да ги върнат в лагер Ню Елм, където щяха да ги погребат. Не бяха нито натъжени, нито сериозни, затова Фаун не определи сбирката им като ритуал, но пък и не бяха весели, така че за празненство и дума не можеше да става. Сумак обаче запя песен, която Фаун бе чувала в Гласфордж. Този път нямаше флейта, ехтяха единствено гласовете им. Не се пееше за злини или споделяне на смърт, а за градина край брега на езеро, където се срещнали двама влюбени. Трябваше да прозвучи романтично и нежно, но приличаше повече на химн. Фаун нямаше представа защо й се стори, че песента е много стара.

Бери слуша внимателно до припева, извади цигулката и въпреки че пръстите й все още не бяха заздравели, поде мелодията. Отблясъците от огъня разкриха, че по лицето на Рейз се стичат сълзи. Младежът се беше надигнал от постелята и когато Бери отпусна лъка и цигулката, тихо й благодари. Фаун се запита колко ли близък е бил младият патрулен с прадядо си.

Бери разведри настроението с весел рил и вдъхнови Плъм да доведе братчето си Аулет край огъня, за да се опитат да потанцуват. Двамата се хванаха за ръце с огромно желание и Аулет записка радостно, когато Плъм се завъртя. Времето беше топло и Аулет беше само по риза. Под ризата се подаваха закръглените му коленца и босите крачета. Беше толкова смешен, че дори Бо и Даг се разсмяха.

След като Бери прибра цигулката, Бо разказа две истории, и двете неправдоподобни, което накара патрулните да си припомнят различни случки, които също се сториха на слушателите доста съмнителни. Няколко бутилки се предаваха от ръка на ръка. Приносът на Аркади спечели най-много почитатели — единствената глътка, която Фаун се осмели да опита, се плъзна по гърлото й като течен огън. Дори Граус се осмели да отпие.