Лоис Бюджолд - Хоризонти

Да, със сигурност усети нещо, защото изсумтя и десетина глинени се отклониха от пътя и навлязоха в храсталака. Дори те потръпваха, когато миналогодишните тръни по сухия къпинак раздираха кожата им. Ъгълът между местоположението на Даг, Бар и Тавия не беше достатъчно голям за кръстосан огън, но пък бяха избрали чудесно място. „Съвършено място. Приближи се, смърдящо чудовище, хайде.“

Даг бе приготвил стрела с метален връх и изчакваше. Уит го наблюдаваше, стиснал арбалета и нагласил своята стрела, и сякаш се канеше да извика: „Сега ли, сега ли… сега ли?“

Даг бавно коленичи, за да направи първия си съвършен изстрел. Щеше да се прицели в окото на приближаващия… Глинен опосум ли беше това? Може някога да е бил заек. Обзе го странно спокойствие, както се случва често, след като решенията са взети, а стрелата е пусната, но още не е достигнала целта. Моментът бе настъпил…

Нагласи стрелата. Опъна тетивата. Отпусна.

— Точно така — изсъска той. Стрелата попадна право в главата. Глиненият опосум се килна на една страна, падна, зарита и притихна. Даг зареди нова стрела и обтегна тетивата, докато Уит се опитваше да се прицели. Втората му стрела излетя преди първата на младежа.

Даг изсумтя, когато тежката стрела на Уит попадна в ръката на един от глинените. Щеше да е много по-добре, ако бе успял да го простреля в главата или в корема, но пък можеше да се закълне, че чу как костта на ранения се счупи. Очевидно оръжието беше доста мощно. Забеляза да излитат още стрели. Две попадения, последвани от ревове и вой. Глинените се втурнаха напред, заизкачваха се по склона, което бе доста удобно, поне докато имаше стрели.

Следващата стрела на Уит пропусна, затова пък третата порази глинен-лисица с обрасли с козина уши и той полетя надолу по склона. На Даг все още не му бяха свършили стрелите, когато малкото останали глинени подвиха опашки и се върнаха при господаря си. Даг не си направи труд да брои падналите, обърна внимание единствено на живите. От някои от тях стърчаха стрели под странен ъгъл, те пищяха от болка, но не бяха извадени от строя, както му се искаше.

Злината беше коленичила и огромният й търбух се бе разстлал на пътя между краката й, но се изправи отново, когато десетината останали стражи се събраха около нея. Даг отпусна лъка и извади бойния си нож.

— Добре, няма какво да чакаме.

Уит беше останал без стрели и понечи да остави арбалета, но Даг го спря.

— Сложи го на гърба си. Може да събереш някои от онези, които са пропуснали целта. Или пък от онези, които я поразиха.

Уит сви рамене, прехвърли ремъка през гърдите си и стисна копието, което беше взел назаем от Сейдж. Провикна се развълнувано, когато затичаха напред, забеляза, че останалите напредват в пълна тишина, и стисна зъби. Даг го остави да тича и да изразходва част от енергията си, като проправя път с копието през бодливите шубраци. Бар и Тавия бяха от дясната му страна, а тройката със споделящия нож тичаше на няколко крачки зад тях.

Разделиха се около злината; глинените започнаха да хвърлят камъни. Можеха да разчитат на богат запас от муниции. Замахваха с огромна сила, но не умееха да се прицелват, въпреки че Ремо изрева, когато един камък го перна по рамото. Злината се въртеше във всички посоки и не спираше да реве, но не отстъпваше. Даг настъпваше внимателно; извади последните си две стрели и повали двама глинени. Нова двойка се втурна към тях, единият се наниза на копието на Уит и го изтръгна от ръцете му, но после не успя да се освободи. Бойният нож на Даг разпори друг глинен от слабините до гръдната кост. Уит се наведе, изтръгна една стрела от крака на повален глинен и я тръсна, та чуждата плът да падне.

Един със сопа хукна към Рейз и по пътя успя да повали Бар, но Даг бързо го прониза със стрела и тройката продължи да настъпва към гърба на злината, която се извъртя, за да ги посрещне в лице.

Уит зареди арбалета и стреля. Стрелата се заби в лявото рамо на злината и потъна цялата.

Злината изпищя и разтърси тежкото си тяло. Кожата на лявата й гръд се разтвори и стрелата изскочи право в ръката й. Кожата се затвори отново, а чудовището вдигна стрелата, за да я запрати като копие. „Няма да пропусне!“ Даг се изправи пред Уит, който не спираше да пелтечи:

— Видя ли? Изскочи като семка от диня! Не прониза ли сърцето й?

Въпреки че беше заслонен, Даг усети как злината се протяга, за да изтръгне същността на Уит. С мощта, която притежаваше, щеше да разкъса щита му, стига да разполагаше с достатъчно време. Същото важеше и за заслоняването. Огромната ръка замахна…