Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Нищо, просто така.

Тя кимна.

— Основателна причина.

Фермерите се караха помежду си и с патрулните, но бяха разпрегнали животните, които щяха да им осигурят бягството, затова Даг не се намеси. Бързо напълниха дисагите, съобразиха да вземат и одеяла. Както Даг предполагаше, конят на семейство Басуд нямаше седло. Запита се дали не е по-добре всеки от родителите да вземе по едно от децата, или пък да ги предаде в ръцете на най-добрите ездачи, тоест на патрулните. Но нали всички трябваше да бягат в една посока. Тук щеше да има разправия. Мътните го взели! Отново започна да премисля възможните сценарии, макар отлично да знаеше, че светът никога не обръща внимание на човешките очаквания.

Фаун му донесе парче сирене и хляб. Той почна да яде, като същевременно отпускаше усета си за същност. Аркади обаче, не Даг, пръв вдигна глава и се обърна на север. Даг хукна към него.

Лечителят отвори ужасен уста и позеленя още повече, отколкото в момента, когато видя първия глинен.

Конят на Сумак препускаше към тях. Седлото беше празно.

Нещастното животно стигна до тях и спря. Пръхтеше и трепереше, между краката му се беше събрала бяла пяна. Даг го огледа, за да провери дали има кръв. Опита се да си спомни дали Сумак беше облякла коженото палто, когато препусна в жегата. Не беше вързано на задния лък на седлото.

Аркади докосна празното седло и простена:

— Не…

— Тя е от семейство Редуинг — изсъска Даг. — Пада на краката си като котка. Ние умеем да оцеляваме… — Обърна се и изрева: — Уит! Фаун, Бери! Кажете на проклетите фермери да се мятат на седлата! Патрулни, при мен!

Всички се разтичаха, крещяха, лутаха се. Спореха. Патрулните поведоха конете си напред и застанаха в редица в очакване на заповеди. Аркади ги подкани с измъчен глас:

— Вървете.

Даг вдигна поглед. На миля от тях се появи кон с двама ездачи. Беше в обсега на усета му.

— Чакайте — нареди той.

Аркади проследи погледа му. Наистина бе странно как грейва лицето на човек, когато надеждата се върне.

„Богове, Сумак — помисли Даг. — Ако двамата не получим сърдечен пристъп преди края на тази работа, вината няма да е твоя.“ Тогава можеше да наследи поста на капитан. Минутите се нижеха мъчително бавно, докато конят препускаше към тях.

Когато наближиха, Бар се развика развълнувано:

— Открихме злината! Нагоре по пътя е!

Патрулните се напрегнаха също като коне в началото на състезание.

Бар скочи при тях. Сумак падна в ръцете на Аркади. Дори удавник не би прегърнал дънер по-силно, отколкото той нея. Опашката й се беше разплела, по потното й лице бяха полепнали кичури коса. Около устата и очите й се бяха врязали бръчки на болка, тя дишаше трудно, но очите й блестяха като злато. Отблъсна Аркади, за да се изправи, но не се отказа от ръката, с която той я прихвана за лакътя, нито пък от другата, която внимателно опипваше главата й. Беше облечена в старото кожено палто и ребрата й бяха само натъртени, но буцата на главата й беше колкото яйце.

— Изглежда така, сякаш току-що е изпълзяла от гнездото — изхриптя тя. — Напредва по пътя, придружена от двайсет и двама глинени, но те са бавни.

— Вече са седемнайсет — уточни Бар.

— Нито един от тях няма дрехи или оръжие, носят камъни и тояги.

— И са доста — измърмори Даг. — Ами злината? Изглежда, е намислила да се снабди с нашите оръжия и дрехи.

— Ще трябва да се позамисли. Даг, можем да я сразим! — настоя Сумак.

— Струва ми се, че за малко тя да срази теб.

— Добре де. — Тя се ухили. — Просто ме прасна по главата. Но да видиш другите. Уверявам те, че тази злина си я бива.

— Отсъстващи богове, тук има нещо много странно — обади се Бар.

— За пръв път виждаш злина — засече го Даг. — Как разбра, че е странно.

— Сумак каза така, но дори да… Даг, огромна е, поне седем стъпки висока, грозна, та дрънка и едва пристъпва, защото коремът й е огромен. Когато хукнахме да бягаме, след като се натъкнахме на охраната й и се наложи да си проправяме път с бой, тя не спря нито за миг да настъпва напред. Едва ли изминава повече от две мили на час. Така че й остават два, може би три часа, докато дойде тук.

— Глинените обаче се движат по-бързо. — Даг посочи с пръст през рамо. — Уверихме се от разузнавача им.

— Тази злина ми се стори, че е готова да се разполови, но не знам какво търсеше на пътя. Не съм виждала друга злина толкова близо до момента на разполовяване.

— За нас е добре, че е тромава, но всъщност същността й е заплахата, не външната обвивка. — Даг прехапа устни. Решенията вече бяха взети и трябваше да се приведат в действие. — Рейз, готов ли си да се сблъскаш с първата си злина?