Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Но каруците са всичко, което имаме! — извика Граус.

— Не можеш да спреш, за да защитаваш вещите си.

— Ами наковалнята ми!? — инатеше се Сейдж. — Тя е всичко за мен.

Даг присви очи.

— Повече от Кала ли?

— Ами… — Сейдж мълчеше.

— Което не може да се побере в дисагите, го оставяш.

— Има възможност — обясни Фаун — по-късно да се върнем и да си приберем нещата. Ако не оживеем, няма да са ни необходими.

Сейдж беше съкрушен.

— Сейдж, наковалнята ти е последното, с което ще избягат крадците — намеси се Уит. — Двама души едва успяват да я вдигнат.

— Не и ако е все още в каруцата. Ще я откарат с нея.

— Мулетата ще са с нас — обади се отново Фаун. Добре че не спомена, че злината може да впрегне всичките си глинени, за да откара цялата каруца. Даг й кимна с благодарност.

Сейдж се поколеба, след това разпрегна животните с помощта на Индиго. Даг забърза да пресрещне Ремо и Нийта, които се връщаха пеша откъм двете страни на хребета.

— Нищо в обсега на усета ми — докладва Ремо.

— Нито пък на моя — рече Нийта. — Няма и следи. Само стъпки от животни и стари лагери на пътници.

Даг вдигна поглед към височината и я огледа с неприязън. Може и да нямаше враждебни очи, които да ги следят, но това не означаваше, че е било същото преди час или сутринта.

— Дали не трябва да нахраним хората, докато още може? — попита Фаун.

Както винаги, тя мислеше разумно.

— Само нещо за закуска. Няма да палите огън.

Всички чакаха Сумак и Бар. Следващото голямо селище бе по-близо, ако тръгнеха напред, вместо да се връщат назад. Но пък фермерите познаваха пътя назад. Докато не откриеха злината, не можеше да се каже коя посока е сигурната. Ако злината бе все още в гнездо, Даг щеше да отиде с няколко патрулни да я довърши, но ако беше по-развита, нямаше да е разумно да тръгват нито на север, нито на юг, а към лагер Лоръл Гап, където можеха да разчитат на подкрепление. Дали? Даг си представи как влачи фермерите петдесет мили през пресечена местност, докато ги преследват глинени, и прехапа устни. Щеше да се наложи да изпрати двама куриери напред. Само че по този начин защитниците на младите фермери щяха да са с двама по-малко… Насочи мислите си към друг проблем.

— Рейз, покажи ми споделящия си нож.

Младежът вече го беше извадил от дисагите, за да го сложи на врата си. Показа го на Даг и той прокара ръка по острието. „Добро зареждане.“

— Струва ми се здрав. Ако попаднем на гнездо, ти ще си в центъра на атаката. Затова си дошъл на север, за да придобиеш опит. Просто всичко се случва по скоро, отколкото си очаквал.

Ноздрите на Рейз се разшириха от гордост и страх.

— Добре, господине.

— Кой е споделил смъртта си?

— Прадядо ми. Преди две години.

— Добре. — Даг докосна чело в знак на уважение. — Как се справяш със заслоняването? Правеше ли редовно упражненията? — След като Сумак беше капитан на патрула му, значи ги беше правил.

— Да, господине!

— Добре. И аз нося споделящ нож, но ще го пазя за резерва.

— Голям късмет, че разполагаме с два ножа — отбеляза Рейз.

— Късметът няма нищо общо, нарича се подготовка. — Стисна окуражително рамото на младия патрулен и Рейз се усмихна.

Даг отвори дисагите си. Напипа първо новия си нож и го нагласи на врата си под ризата. След това взе и първия си опит в зареждането. Усети го лек на гърдите си, въпреки че спомените му тежаха като наковалнята на Сейдж. Ако можеше да има някакво изкупление за грозните дела на Крейн, то моментът беше настъпил.

Обърна се и едва сега забеляза, че Фаун го наблюдава. Очите й бяха помръкнали. Понечи да каже нещо, но стисна устни, посочи потока и попита:

— Какво му е на Аркади?

Лечителят седеше на брега сред зеленината, отпуснал глава върху коленете си.

— Заради Глинения. Чувствителността на добрите лечители ги прави негодни за патрула. Влиянието от следите на злините ги съсипва.

Фаун се намръщи.

— Ти правеше упражнения за чувствителност заедно с Аркади цели два, дори три месеца. Защо на теб не ти действа?

Даг въздъхна.

— Нямам намерение да пробвам чувствителността си точно сега. Просто ще видим дали ще се прояви, или не.

Тя пристъпи към него. Малката й ръка проследи очертанието на калъфа под ризата му.

— Знам, че трябва да го носиш. Просто недей… не прави нищо глупаво с него, нали? Не забравяй какво ми обеща.

— Не съм забравил.

Тя кимна строго.

Той я вдигна, прегърна я, завъртя я и я целуна по челото.

— Това пък защо беше? — попита тя и оправи дрехите си, щом я пусна да стъпи на земята.