Лоис Бюджолд - Хоризонти

Тавия беше по-напред, по-високо, и се съпротивляваше отчаяно. И тя се беше сетила да стисне глезените на похитителя си, извиваше се и риташе във въздуха, опитваше се да смъкне прилепа към хребета, който се издигаше под тях. Сивите скали изглеждаха остри, смъртоносни, а дърветата приличаха на колове в яма. Щеше ли Даг да успее да накара своите чудовища да се снишат, без да падне или те да го пуснат? След като прелетяха над хребета, склонът рязко се спусна надолу. Сега беше най-добрият им шанс.

Ако успееше по някакъв начин да се отърве от глинения прилеп, който стискаше десния му ботуш, тогава другият нямаше да издържи тежестта му. Даг ритна без никакъв успех, но поне долови гневно съскане и усети как ноктите стиснаха по-здраво десния му крак и го извиха.

Колко ли близо беше злината? По-бързите глинени, изглежда, се бяха насочили към следващия хребет, който се намираше на цели четири мили. Най-малко. Даг си позволи да освободи усета си за същност и да надникне в телата на глинените прилепи, все едно преглеждаше пациент. Тънката кожа на гърдите им се издуваше, големите им сърца бумтяха от усилието. Същностите им бяха истински кошмар, но той не им обърна внимание. Съсредоточи се върху единия прилеп, влезе дълбоко, много навътре… Хребетът се приближаваше бързо. Нямаше време за… нямаше никакво време всъщност.

Направи проекция, насочи я и проби малка дупчица в голямата артерия, която излизаше от сърцето на глинения. Последваха три напрегнати плясъка на крилата, три удара на сърцето — и кръвоносният съд се пръсна. Глиненият отвори уста, нададе болезнен писък, пусна ботуша на Даг и полетя като дрипа към дърветата. Другият прилеп удвои усилията си.

Глиненият на Аулет се обърна и изписка объркано:

— Идва, идва!

„Или ще действам, или мъникът ще послужи за храна на злината.“ Веднъж същността на Даг бе отчасти разкъсана от злина, така че изборът между подобна смърт и падане върху скалите не беше много обнадеждаващ. Даг се пресегна отново. Този път се насочи към голямата артерия, която влизаше в сърцето. Може би по-бавно? Усети разкъсването и веднага се отдръпна. Прилепът на Аулет изпищя, задъха се и замаха по-бавно с крила… започна да пада в спирала… Спря чак в клоните. Писъците на Аулет също спряха.

Прилепът на Даг също падаше и пусна куката, за да се освободи от тежестта на плячката си. Само че Даг го стискаше здраво. Успя да се притегли по-нагоре и разкъса кожата на късия заден крак на чудовището, след което раздра долния край на кожестите крила. Яркочервена кръв шурна като дъжд.

Стовариха се в клоните на някаква бреза и се чу пукот и свистене. Крилете на глинения се заплетоха, той успя да се освободи, ала се оплете в други и заедно с жертвата си продължи да пада сред листата. В този момент Даг се сети, че най-голямата опасност е прилепът да не се стовари върху него, така че пусна глезена на чудовището и полетя надолу. Опита се да се свие на кълбо, падна на стръмния склон и се затъркаля надолу. Десният му глезен се заклещи в някакъв корен. Даг изпъшка.

В същия момент глиненият прилеп падна върху него.

Причерня му от болка, но успя да се измъкне изпод черните крила. Стисна първото оръжие, което му попадна — някакъв счупен клон, — и заудря тънкия череп на изчадието.

На третия замах се вгледа в големите кафяви очи.

— Ох — чу измъчен глас. — Боли. — Човешки глас, животински очи и детско удивление. Чудовището не разбираше защо му се случва всичко това.

Глиненият прилеп потръпна, задави се и умря.

Даг най-сетне си пое дъх, преви се и повърна. Добре че в стомаха му нямаше много.

Отсъстващи богове! Отпусна се немощно на земята. Лицето му беше мокро и той реши, че плаче. А можеше и да е кръв. Беше му все едно. Стисна главата си с ръце и зарида.

След няколко минути си възвърна самообладанието. Целият трепереше — също като Граус, докато имаше треска. Вдигна лявата си ръка и погледна брачната връв, след това я докосна през разкъсания ръкав. „Жива е. Искрицата е жива. Има нужда от теб. Това е най-важното.“ Значи трябваше да продължи.

Или поне… да се насили да стане. Глезенът му пулсираше. Погледна го намръщено и насочи същността си към себе си, въпреки че усети нов пристъп на гадене. Бе почти убеден, че нито един глезен не може да се извие чак така. Смъкна ботуша с огромно усилие, извади изкривения нож и го загледа учудено. „Значи затова костта ми не е щръкнала“. Не си бе представял, че ножът може да го спаси по този начин, но се беше получило. Обу ботуша бързо, защото знаеше, че глезенът ще продължи да се подува.