Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

— На кое? — погледна я изумено той.

Джен посочи и мъжът кимна.

С неимоверни усилия успяха да стигнат до канапето. Джен трудно удържаше едрия мъж изправен. Никога досега не й се беше налагало да подкрепя Майкъл. Пък и той не бе по-висок от нея. Освен това бе твърде самоуверен, владееше се напълно и никога не се нуждаеше от помощ. Най-сетне гостът седна на канапето. Джен се отпусна до него, стараеше се да не проличи колко е задъхана.

— Е, мисля, че е време да поговорим — рече тя с пресилена увереност.

Не можеше да повярва, че е изрекла думите. Всъщност се боеше от обяснението, което той би могъл да й даде. Страхуваше се дори да задава въпроси.

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Бих искал да помогна.

— Трябва да ми помогнеш — настоя тя, най-сетне овладяла безпокойството си. — Ако ми кажеш кой си, откъде си, бих могла да се свържа с властите и да уведомя семейството ти, че си добре.

Рейф потърка чело, точно над загадъчното нараняване, което подозрително напомняше огнестрелна рана. Но той не трябваше да бъде ранен в главата. Беше ранен точно там, където беше другият белег… Джен се скова.

— Кажи ми името си — предложи тя.

Мъжът погледна към прозореца, сякаш търсеше отговора в тъмнината отвън.

— Името ми.

Джен усети остра болка в гърдите.

— Не съм в настроение за шеги.

— Не се шегувам.

Той я погледна безпомощно.

— Тогава ми кажи името си.

— Не мога — сви рамене мъжът.

— Защо?

— Защото не го зная.

— Какво искаш да кажеш? — скочи на крака Джен.

— Не зная как се казвам. Нямам представа кой съм, откъде съм дошъл и как съм попаднал тук.

Подобна ситуация би се сторила забавна на Джен, ако имаше свидетели. Ако съпругът й не бе загинал. И ако не я преследваха тези ужасни сънища. Ако не бе дотолкова очарована от мъжа, когото никога не бе срещала.

— Какво си спомняш?

Той се усмихна и Джен усети как сърцето й лудо заби.

— Теб. — Той обходи с поглед стаята. — Това място… макар че сякаш е по-различно.

— Как по-различно? — огледа се Джен.

— Не мога да обясня. Съжалявам.

— Аз също — въздъхна Джен и седна отново.

— Не трябва да се страхуваш от мен — протегна ръка Рейф.

Тя сведе поглед към дланта му. Беше груба, силна, красива ръка. Искаше й се тази ръка да я гали, да я успокоява, да я утешава. За да опознае такава ръка, всяка жена би продала душата си. Вдигна поглед към очите му и сърцето й сякаш спря. Бяха толкова красиви, изпълнени с радост и живот, а някъде в дълбините им се долавяше сянка на тъга, която ги правеше още по-обаятелни. Като езера изпълнени със загадъчни отражения.

Доплака й се. Щеше й се да повярва, че всичко това има някакъв смисъл. Смисъл, който би проумяла в скучното си всекидневие, където най-вълнуващото нещо бе балетната постановка, в която участваше дъщеря й. Всекидневие без духове, предчувствия и къщи, обитавани от призраци. И все пак нейният дом беше обитаван от призрак. Или по-скоро мъж с очарователна усмивка и способни на нежни милувки ръце. Е, щом ще страда от халюцинации, то поне нека са забавни, помисли си тя.

— Трябва да те наречем някак — рече Джен.

— Имаш ли предложение? Име, което да ти се струва подходящо.

Джен неволно се усмихна.

— Ти отговори на Рейф.

— Наистина ли? — повдигна вежди мъжът. — Чудесно.

Джен кимна делово, сякаш подобно отношение би допринесло за изясняване на ситуацията.

— Добре. Не зная за теб, но аз преживях тежък ден. Имаш ли нещо против да поспим малко? Сънят няма да ти навреди, а на мен със сигурност ще ми помогне.

Той сякаш размисли за миг.

— Отново ще има буря — промълви. Джен се заслуша във воя на вятъра.

— Мисля, че и предишната още не е отминала. До сутринта небето сигурно ще се проясни и тогава ще намерим начин да напуснеш острова.

— Чудесно — кимна Рейф.

Джен понечи да се изправи, ала мъжът сложи ръка на рамото й.

— Джен?

Тя се извърна и сякаш потъна в дълбините на очите му.

— Да?

— Аз те познавам, а и ти назова името ми. Защо не знаеш кой съм?

Тя мълча дълго, преди да отвърне. Не можеше да му даде смислен отговор, освен ако този мъж не бе оживял от сънищата й. Но ако се бе озовал на острова по някакво странно стечение на обстоятелствата, както подозираше Джен — както отчаяно се надяваше — историите за Гражданската война и за неврозата й само щяха да влошат състоянието му.

— Това е дълга история — най-сетне промълви тя. — Може би ще опитам да ти я разкажа, след като се наспим.