Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

Младата жена се надяваше, че гостът й ще оцелее.

Надяваше се, че ще успее да му помогне да оцелее.

Джен хвърли поглед към всекидневната, където обикновено съзираше само овехтели мебели и разнообразна колекция от морски пейзажи по стените. Ала сега на пода лежеше мъж, който бе докоснал в душата й струни, за чието съществуване дори не бе подозирала. Мъж, който с появяването си бе променил живота й.

Бе я нарекъл по име. По име, за Бога, а тя би могла да се закълне, че никога през живота си не го е виждала. Или поне не в този живот. Но това беше абсурдно.

Какво би могла да предприеме?

— Джен…

Тя неволно приближи към ранения.

Гласът му бе нежен като шума на прибоя. По лицето му бе изписано изтощение, сякаш дълго време се беше борил срещу нещо. Джен искаше да прогони напрежението, изопнало чертите му. Копнееше отново да притисне мъжа в, прегръдките си. Тя седна до него, решена да настоява за обяснение.

— Не мога… Не…

Младата жена стисна очи и затаи дъх. Съзнаваше, че няма какво да губи, ако постави измъчващите я въпроси.

— Рейф?

Клепачите му отново трепнаха. Пръстите му се вкопчиха в нещо, невидимо за нея.

— Съжалявам, момичето ми… Съжалявам.

Джен изтръпна от ужас.

— Рейф, аз съм. Събуди се! — Тя дори леко го разтърси, макар че подобно действие едва ли би допринесло за подобряване на състоянието му. И все пак тя не беше медицинска сестра. Като брокер не й се беше налагало да се грижи за ранени. — Рейф, моля те — прошепна. — Говори.

Той отново я изненада. С въздишка отвори очи и се втренчи в нея.

Дъхът й секна. Бе неспособна да овладее връхлетелите я чувства. Радост, желание, облекчение. Любов.

Невъзможно. Та тя дори не го познаваше. И все пак имаше усещането, че го е обичала цял живот.

— Рейф? — В гласа й се долавяше колебание. Сълзи пареха очите й.

Усмивката му бе невероятно обаятелна. И твърде изкусителна.

— Наистина си ти — прошепна той. — А мислех, че съм сънувал.

Да, помисли си Джен. Аз също.

— Какво се случи? — попита тя и неволно отметна влажната коса от челото му, където се открояваше бялата превръзка.

Той понечи да отговори. Погледна я, отмести очи, сетне отново се взря в нея.

— Аз… — Лицето му се сгърчи, мъжът затвори очи. Джен се уплаши, че отново е загубил съзнание. Посегна към него, ала в същия миг той въздъхна и повдигна клепачи. — Не зная — промълви.

Джен изпита едновременно облекчение и отчаяние. Но нали хората, ранени в главата, често страдаха от амнезия. Обикновено с времето паметта им се възстановяваше.

— Не си ли спомняш?

— Не — смутено отвърна той. — А ти не знаеш ли?

Младата жена замълча за миг.

— Не. Нямам представа. Намерих те на брега. Може ли да задам един глупав въпрос? — Той сви рамене. Джен събра кураж и попита: — Откъде ме познаваш?

И преживя поредната изненада. Изведнъж мъжът заприлича на дете, озовало се на непознато място.

— Не зная.

Джен загуби търпение.

— Как така не знаеш?

Той не отговори веднага. Вместо това най-сетне реши да седне. Джен се спусна да му помогне, но мъжът я спря с жест. Ала лицето му пребледня и той се олюля, макар да седеше.

— Легни — нареди тя и понечи да го притисне към пода. Той поклати глава, подпря се с ръце и затвори очи.

— Не. Трябва да стана.

— Но ти си ранен. А не мога да повикам лекар.

— И по-добре. — Той си пое дълбоко въздух, сякаш възнамеряваше да се изправи.

— Мисля, че не е разумно да ставаш — настоя Джен.

— Не обичам да лежа — поклати глава той.

В този момент Джен забеляза белега. Дълъг и страховит, пресичаше корема и изчезваше под вълненото одеяло. Толкова много й се искаше да разпита мъжа. Ала не посмя.

— Добре, тогава придържай одеялото — подхвърли тя. — Не бих могла да крепя едновременно теб и чувството ти за благоприличие.

Мъжът рязко отвори очи и се взря в одеялото. На лицето му се изписа объркване.

— Какво…

Джен неволно се усмихна.

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос. Как се озова на брега в бурята съвсем гол?

Той вдигна поглед. В очите му се четеше искрено изумление.

— Нямам представа. — Изведнъж на устните му трепна очарователната усмивка. Смяташ ли, че гледката си заслужаваше?

— Мисля, че трябва да попиташ участвалите в разсъбличането — отвърна Джен, неспособна да устои на обаянието му.

Мъжът отново поклати глава, ала Джен не бе сигурна дали е учуден, или объркан.

— Бих искал да седна на стола.

— Не е ли по-добре на канапето?