Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

— Майка?

Джен се намръщи, изненадана от реакцията му.

— Да. Имам петгодишна дъщеричка на име Ани. В момента е в Орегон на гости при баба си.

— Ани… Ани… — Той поклати глава. — Господи, как ми се иска да си спомня какво ми говори това име.

— Тя не е в беда, нали? — разтревожено попита Джен.

— Не. Не е това. — Той разтърка очите си и Джен видя, че ръцете му все още треперят. — Господи, иска ми се да знаех. Да можех да си спомня!

— Нали си спомни за мен — опита да го окуражи Джен. — Постепенно паметта ти ще се възвърне напълно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се — усмихна се младата жена. — Във филмите това се случва непрекъснато.

Помисли си, че той ще се съгласи, ала вместо това мъжът отново се намръщи.

— Къде?

Джен застина. Ако той се шегуваше, бе избрал твърде неподходящ момент.

— Във филмите — натърти тя.

Мъжът само сви рамене.

Джен реши, че точно сега не желае да обяснява какво представляват филмите. Може би на дневна светлина всичко щеше да си дойде на мястото.

— Ще поговорим за това по-късно — предложи тя. — А сега нека си легнем.

За първи път, откакто отвори очи, Рейф й се усмихна истински. Краката й се подкосиха, заля я ураган от чувства, които не бе изпитвала досега. Или поне не помнеше да е изпитвала.

— Отделно ли? — попита с дрезгав глас.

Джен изпита желание да се изкикоти като ученичка. Джен, която притежаваше волво и купуваше елегантните си костюми от изискани бутици. Желанието й доказваше колко се бе отдалечила от действителността заради необичайните обстоятелства. И макар да бе невероятно привлечена от обаятелния мъж, Джен се усмихна и отвърна.

— Повярвай ми, Рейф, и двамата не сме в състояние да постъпим другояче.

Тя го заведе до леглото. След като се увери, че всички врати и прозорци са затворени и разразилата се нова буря няма какво да отвее от верандата, Джен също си легна. Отпусната на леглото, тя се взираше в тъмнината, заслушана в бушуващия отвън хаос. Прозорците бяха с изглед към океана. Вятърът яростно ги обливаше с дъжд, солена вода покриваше почти изцяло дюните. Океанът тътнеше, гръмотевиците трещяха и ръмжаха като живи същества. Светкавиците сякаш никога нямаше да спрат, така че дори да успееше да затвори очи, Джен едва ли би могла да заспи. А тя и не смееше.

В мига, в който се пъхна под завивките, ужасът я скова. Старият страх, който излизаше на свобода в тъмнината, този безименен, носещ се във въздуха фантом, който я бе съпътствал в детството и все още седеше на раменете й, макар да бе вече зряла жена. Това нелепо детинско убеждение, че ще бъде изоставена. Че всички ще умрат и ще я оставят сама с редица от гробове, на които да носи цветя и да скърби. Съвсем сама, потънала в мълчание на своя остров.

Този страх я преследваше откакто се помнеше, преди смъртта на баща й, дори преди смъртта на Еди. Джен никога нямаше да забрави дългите ужасни нощи, когато се молеше баща й да дойде и да седне до нея, за да се убеди, че той не е изчезнал. Дни наред майка й се опитваше да я убеди, че подобен страх е глупав и детински, че хората, които я обичат не могат изведнъж да умрат. Но те умираха, един след друг, също както се бе опасявала през цялото време: И Джен живееше с постоянния ужас, че най-страшното все още предстои.

И сега беше убедена, че най-лошото скоро ще се случи. Сгушена в леглото, където бяха спали баба й, прабаба й и прапрабаба й, тя осъзнаваше, че е чакала появяването на този мъж. От първия си съзнателен миг бе убедена, че в живота й ще се появи човек, чиято смърт ще я разтърси дълбоко. Мислеше, че сънищата й с Рейф са отражение на този страх. Но всъщност те бяха предупреждение.

Беше толкова глупаво. Та тя бе зряла жена. Живееше в края на двайсети век и никога, дори в годините, когато бе влюбена в Майкъл, не би умряла заради мъж. Дори бе признала пред себе си, че смъртта на Майкъл й бе донесла само облекчение от възвърнатата независимост.

Можеше да се закълне, че единственият човек, когото не би понесла да загуби, е Ани.

И все пак в мига, в който Рейф отвори очи, тя го позна. Не като мъжа от сънищата, а като човека, за чиято съдба се бе страхувала през целия си живот. Единственият човек, събудил у нея инстинкти, които тя не бе в състояние да назове. Спомени, дотолкова ярки, та Джен не можеше да повярва, че не ги е преживяла.

Но имаше и други, неясни и тревожни, много далечни като немощни протуберанси на старо слънце. Отблясъци, така дълбоко проникнали в живота й, че тя дори не подозираше за съществуването им, докато слънцето не се завърна от далечната си орбита, за да я изненада с ужасяващата си мощ. Джен лежеше безмълвно, загледана в нестихващите пориви на бурята, чуваше как къщата тихо стене в стремежа си да устои на разразилата се стихия, а страхът постепенно плъзваше пипалата си и завладяваше тялото й като неизлечима болест. Защото единствената мисъл, която не й даваше мира, бе увереността, че Рейф ще я напусне така неочаквано, както се бе появил.