Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

А подобно нещо не би могла да понесе.

През нощта бурята трябва да бе отминала, защото Джен най-сетне се унесе в неспокоен сън. Кошмарът не се появи, само несвързани сънища за Ани и баща й. Дори чуваше как Майкъл й шепне в тъмнината, а той не бе смущавал сънищата й доста отдавна.

Денят сякаш така и не настъпи; нощта изсветля в сив сумрак. Джен се бе разсънила напълно и се взираше през прозореца към разгневения, разпенен океан, чиито огромни вълни сякаш докосваха прииждащите на талази облаци. Бурята бе поутихнала. Но не бе отминала. Успокоена, Джен включи портативното радио, за да чуе прогнозата за времето и с мъка овладя обзелата я паника. Нощната стихия бе само предният фронт на ураган, който не след дълго щеше да връхлети брега. Джен разтърка зачервените си очи. Само това липсваше. Ураган, който щеше да отреже пътя за напускане на острова. Когато пристигна тук, нямаше никакви признаци, че времето ще се развали, иначе не би останала. Ако не бе така обсебена от глупавите сънища, може би щеше да обърне повече внимание на света около себе си.

Трябваше да намери начин да поправи радиостанцията, за да се свърже с Ани и да я успокои, че всичко е наред. Ако не успееше да се справи с повредата, щеше да се наложи да проникне с взлом в изследователската станция. Там вероятно имаха модерен радиопредавател. Джен не можеше да позволи Ани да се тревожи за нея. Не и след като толкова пъти бе сядала на леглото й, бе галила косите й и бе обещавала на дъщеря си, че никога няма да я остави сама.

Всяко нещо по реда си. Първо трябваше да затвори капаците на прозорците и да провери генератора. А също и да реши какво да прави с госта си. Откри го във всекидневната, където се наслаждаваше на изгледа към океана, разкриващ част от заемащите цялата стена прозорци. Пред тях бяха поставени солидни капаци, които да ги предпазват при буря. Е, сега бе дошло време да бъдат изпробвани.

Рейф не помръдна, когато тя приближи. Джен се зачуди дали изобщо е доловил присъствието й. Стоеше неподвижно, с отпуснати ръце, насочил поглед към опустошеното небе, сякаш би могъл да открие обяснение за загадъчното си пристигане. Бе измайсторил препаска от голяма хавлиена кърпа, гърбът и раменете му бяха голи. Джен не можеше да откъсне очи от прекрасното му тяло, в което долавяше сигурност, а не заплаха, дори когато мъжът беше разгневен.

Тя вдигна ръка към устните си, сякаш да потисне спомените, които Рейф събуждаше само с присъствието си. Малка къща с дървен под и огромна камина. Слънцето блести в косите на мъжа, лъчите пробягват по загорялото му лице. Той се усмихва, дочул стъпките й по твърдия под.

Но това бе невъзможно. Напълно невъзможно. Наистина ли?

— Спомни ли си нещо? — попита Джен. Гласът й бе дрезгав от вълнение.

Той дори не трепна. Само поклати глава, сякаш признанието бе твърде мъчително, за да бъде изречено.

— Нещо струва ли ти се познато?

Той леко повдигна рамене и сведе глава.

— Това — отвърна, все още загледан в океана.

— Какви чувства събужда у теб?

Последва кратко мълчание, сякаш мъжът обмисляше въпроса.

— Бил съм щастлив тук.

Джен не знаеше какво да каже. Нямаше представа какви други въпроси да зададе, за да събуди спомените му, затова се върна към по-неотложните проблеми.

— Боли ли те глава?

Той сви рамене.

Джен вече бе свикнала с този жест.

— Е, не се безпокой. Имам достатъчно аспирин.

В отговор мъжът само кимна.

— Гладен ли си?

Рейф най-сетне се обърна с усмивка.

— Умирам от глад. Но ми се струва, че не съм облечен подходящо.

За момент Джен се взря в него. Да, имаше право. Искаше й се да се усмихне, ала не успя. Беше твърде развълнувана. Знаеше какво бе изпитала, докато ръцете му я обгръщаха. Знаеше, че този ужасен белег е станал причина за смъртта му…

Вдигна поглед и се зачуди как да му обясни, че за нищо на света не би се качила да претърси тавана. Липсата на интерес към фамилната история явно бе семейна черта. А вече нямаше и желание. Страхуваше се. Бе уверена, че това, което я очаква на тавана, по някакъв начин е свързано с пристигналия мъж.

— Имаш право — успя да се усмихне тя. — За беда, едва ли нещо мое ще ти бъде по мярка, а всичко останало е прибрано в сандъци преди поне петдесет години.

— А дрехите на съпруга ти?

— Той почина преди пет месеца.

— Съжалявам. Не исках… — смутено промълви Рейф.

— Всичко е наред — усмихна се Джен. — Не се безпокой. Бяхме… се отчуждили отдавна. Ти изпий няколко аспирина, а аз ще се кача на тавана да ти потърся дрехи.