Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

— Е, добре, внимавай. Нямам представа какво ни чака тук.

Той се качи и тя отново се възхити от прекрасното му тяло. Е, страстта нямаше място тук. За да избегне неочакваното изкушение, Джен най-сетне решително се насочи към най-близкия сандък.

— Да се надяваме, че не само жени са прибирали дрехите си тук — рече тя. Рейф се наведе, за да не удари главата си в ниския таван.

— Кринолините едва ли ще ми подхождат — подхвърли той.

— Не и ако ще ми помагаш да залостим капаците на прозорците и вратите на къщата — натърти тя и постави длани върху сандъка. Ръцете й трепереха.

— Да залостим капаците ли? — Тя кимна. — Извинявай, трябваше да ти кажа. Изглежда се налага да останем тук по-дълго отколкото мислех. Наближава ураган.

Рейф замълча, сякаш да обмисли думите й.

— Разбирам — рече и пое да разгледа тавана.

Джен отново насочи вниманието си към сандъка. Беше стар и доста олющен с месингови дръжки и дъговиден капак. Младата жена се надяваше да не е заключен. Плахо подхвана капака и го повдигна. Сандъкът се отвори лесно и младата жена изпита облекчение. Поне не й се наложи да чуе зловещо скърцащи панти. Подобен звук би я ужасил в това помещение.

Но макар да не чу скърцане, Джен имаше чувството, че с отварянето на сандъка е освободила това, което я преследваше в сънищата. Сякаш бе отворила кутията на Пандора и бе пуснала на свобода добрините и злините, за да извършат своето опустошение. Усещаше го да пълзи по тялото й, да прониква във всяка нейна фибра. Неясни чувства като слаб аромат на отдавна изсъхнали цветя — мъка, радост, болка се носеха във въздуха, като че отдавна копнееха да бъдат споделени. Джен с усилие потисна обзелото я желание да побегне. Вместо това сведе поглед към сандъка.

— Господи…

Най-отгоре, изяден от молците, скъсан и потъмнял от дима на хиляди пушки, лежеше сив вълнен мундир. Двата реда копчета проблясваха, ръкавите бяха украсени с петелки и грижливо сгънати, старата сабя благоговейно бе поставена отстрани, Джен се задушаваше. Бе виждала този мундир и чудесно знаеше от какво са петната и разкъсванията. Познаваше допира на вълнения плат, тежестта на сабята, когато се опиташ да я окачиш на колана на мъжа. Виждаше къде кръвта е напоила дрехата и усети как сълзи парят в очите й.

— Четвърти полк от щата Джорджия — дочу зад гърба си тревожен шепот.

Щом думите достигнаха до съзнанието й, Джен рязко се извърна. Рейф стоеше зад нея, втренчен в мундира. Лицето му бе изопнато, погледът — замечтан.

— Моля?

Мъжът се сепна, сякаш излизаше от транс и сведе очи към пея.

— Четвърти полк от щата Джорджия. Разбит при Спотсилвания.

Ако Джен бе от жените, които припадаха, в този момент сигурно щеше да загуби съзнание. Спотсилвания беше град във Вирджиния, на югоизток от областта Уайлдърнес, където се бяха водили най-жестоките и кървави битки по време на Гражданската война. Именно там на дванайсети май 1864 година Рейф е бил смъртно ранен.

— Откъде знаеш? — тихо попита Джен.

Рейф сякаш все още се намираше в недостъпен за нея друг свят.

— Откъде зная ли? Разпознах униформата.

Джен внимателно пристъпи напред.

— А за Спотсилвания?

— За какво?

— Ти току-що спомена Спотсилвания. Какво знаеш за този град?

За миг Рейф изглеждаше като хванат в капан между съня и действителността.

— Наистина ли казах подобно нещо? — попита накрая.

Джен посочи старата униформа в сандъка.

— Погледна този мундир и каза, че е принадлежал на някой от Четвърти полк от щата Джорджия. Защо?

Рейф се намръщи.

— Защо си толкова разстроена от това?

— Защото… — Защото всичко това беше абсурдно. Защото заради бурята Джен бе принудена да остане в тази къща заедно с мъж, който не би трябвало да съществува, и сочеше към доказателство, излязло сякаш от съня й. Защото не вярваше в чудовища, изскочили от нощта, й не можеше да разбере всичко това, какво остава да се примири, че наистина се случва. — Защото — предпазливо додаде тя, — мисля, че мундирът ще ти бъде точно по мярка.

— Това говори ли ти нещо? — Рейф изглеждаше объркан.

— Не — поклати глава Джен.

— Не знам защо, но на мен като че ли ми напомня нещо — сви рамене мъжът.

— Спомняш ли си как си се наранил, та е останал такъв белег на корема ти? — попита тя.

Рейф сведе поглед и колебливо докосна страховития белег.

— Не.

Джен кимна. Очакваше подобен отговор. Обърна се отново към сандъка и с благоговение взе мундира. Под него имаше други дрехи, мъжки дрехи, грижливо сгънати и напълно запазени, сякаш чакаха собственика да се върне и да ги облече. Е, той наистина се върна, помисли си като обезумяла Джен.