Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

Странното усещане за изолация от света изчезна и действителността яростно връхлетя Джен. Бе невъзможно да се преструва, че нищо друго няма значение, освен мъжа, появил се в бурната нощ. Трябваше да защити дъщеря си. Трябваше да унищожи този натрапчив страх, преди да е обхванал с пипалата си сърчицето на Ани, така както бе обвил нейното. Преди да проникне дълбоко и да се превърне в звяр, който не може да бъде укротен.

Рейф леко се отдръпна.

— Твоята дъщеричка? — попита той.

Джен вдигна поглед и отново се възхити на изваяните му черти. Неясни сенки танцуваха по лицето му, разрошената черна коса рязко контрастираше върху бялата превръзка, очите му горяха в тъмнината. Дълбоко в себе си младата жена чуваше настоятелен глас, който я предупреждаваше да обърне повече внимание на сенките, а не на огъня. Усети как стомахът й тревожно се свива, опита се да потисне безпокойството, ала не успя.

Сведе очи и се отдръпна от мъжа. Пое дълбоко въздух и опита да се овладее. Извика в съзнанието си образа на дъщеря си, за да се върне към действителността.

— Тя се страхува да не бъде изоставена — призна Джен. — Наследила е този страх от мен. Веднага щом залостим капаците, трябва по някакъв начин да се свържа с нея. Вероятно вече е чула за наближаващия ураган и ще се уплаши.

— Добра майка си — кимна Рейф и се усмихна.

— Опитвам се — неволно откликна на усмивката му Джен.

Неочаквано появилата се помежду им близост обезпокои Джен. Можеше ли да се довери на Рейф? Целувката им сякаш бе отключила спомени за приятелство, близост, разбирателство.

Двамата безмълвно слязоха по стълбата и поеха към кухнята, сякаш се познаваха отдавна и стотици пъти се бяха разхождали заедно. Ала щом пристъпиха в стаята, Рейф се озърна несигурно.

— Нищо ли не ти напомня? — попита младата жена.

— Нищо — поклати глава той. — Зная, че тук се приготвя храна, ала нямам представа как.

— Защото си мъж! — възмутено възкликна Джен.

— Предполагам, това е обида.

— Да, така е. Майкъл дори не влизаше в кухнята, освен ако събранието, на управителния съвет не се провеждаше там.

Двамата се настаниха на масата и похапнаха, а Джен се опита да събуди някакви спомени у госта. Посочваше му различни предмети и ги назоваваше, споменаваше исторически дати и събития. Ала паметта му бе като гладка мраморна плоча, от която са изтрили всичко. Рейф не можа да спомни нищо повече от това, което вече й бе казал. Ала твърдеше, че чувството му за грозяща я опасност се засилва все повече.

— Неоснователно се безпокоиш — отхвърли опасенията му тя. — Не съм импулсивна. — Освен може би напоследък, помисли си. — Не възнамерявам да плувам с лодка до континента в бурята.

— Ами ако ураганът ни помете?

— Не изглежда толкова силен — поклати глава Джен. — Тази къща е устоявала на много по-силна стихия. Единственият ми проблем е да се свържа с Ани. Мисля, че някой от бушоните в старата ми радиостанция е изгорял, а предполагам, че нямам резервен. Ако е така, имам друг план.

След като разбра, че другият план включва прекосяване на острова в бушуващата буря, Рейф мигновено го отхвърли.

— Но аз не съм искала разрешението ти — смаяно рече Джен.

— Щом съм тук, за да те спася, трябва да се вслушваш в съветите ми — спокойно заяви Рейф. Младата жена махна с ръка и отнесе съдовете в умивалника. — Което ми напомня — продължи мъжът, — че възнамеряваше да ми разкажеш откъде знаеш кой съм.

Джен застина.

— Цялата история ще ти се стори доста чудновата — призна, без да се обърне.

— Не е ли по-добре аз преценя?

— Може би си прав — извърна се тя. — Аз така и не мога да намеря обяснение. — Пое дълбоко въздух и тихо заразказва: — Запознах се с теб преди пет години, когато за първи път отседнах в тази къща. Виждах те винаги, когато дойдех тук, с течение на времето като че ли все по-често. Но при сегашното ми посещение, те виждах всяка нощ.

— Виждала си ме?

— Ти умря в ръцете ми.

Мъжът замълча.

Джен опита да му се усмихне окуражително.

— Да, за мен е също толкова ужасно. Наистина бих искала да зная от какво е белега ти, защото в моя сън раната е от куршум.

— В твоя сън?

Тя кимна. Ужасното чувство за неизбежност отново я връхлетя. Зловещата увереност, че всяка нощ ще преживява смъртта му и ще крещи от мъка, каквато никога дотогава не е познавала. Джен пое дълбоко въздух и опита да се успокои.

Само сънят да не беше толкова реален. И да не го разказваше на самия Рейф.