Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

Преди Рейф да успее да възрази, тя му навлече мундира. Дрехата прилепна идеално, не сякаш бе шита по поръчка, а като че ли я бе носил дълги години. Мъжът беше смаян. Изумлението му нарасна, когато Джен плъзна пръсти през почернелия прорез в мундира и разкри белега, напълно съвпадащ със зловещото разкъсване в плата.

— Ето защо ти напомня нещо — рече младата жена.

— Не мислиш ли, че е време да ми разкажеш твоята история — решително вдигна поглед Рейф.

— Нека първо ти намерим дрехи, а докато закусваме, ще се опитам да ти обясня — въздъхна Джен.

Според всички правила, нито една от тези дрехи, не би трябвало да се запази. Нито ленените ризи, нито вълнените и памучни панталони. Нито старите домашни пантофи и халата, които говореха за финансова сигурност във времена, когато това се е срещало рядко. Но сабята също бе признак за богатство. Мъжът, притежавал тези дрехи, е бил офицер и джентълмен. Без съмнение земевладелец, ако можеше да се съди по изкусната работа на шивача.

Джен извади от сандъка дрехи, които биха били достатъчни за няколко дни, дори старомодно мъжко бельо. Приближи и понечи да затвори капака. Изведнъж й се прииска да седне и да разгледа всички тези старинни, събирани е години, вещи, сякаш бе детектив, търсещ улики за убийство. Но приближаваше ураган. Трябваше да укрепи къщата. Налагаше се да намери начин да се свърже с Ани. Необходимо бе да обясни на госта си ситуацията, която бе необяснима за самата нея.

Понечи да се отдалечи от сандъка, когато Рейф я спря. Облечен в леко пожълтяла риза и сиви панталони с тиранти, мъжът сякаш бе излязъл от стара фотография, най-вече заради тъмната си коса, така характерна за ирландците и невероятно светлите си очи. Джен бе дотолкова поразена от вида му, та не забеляза обзелото го напрежение…

— Джен…

Рейф обхвана лицето й и леко повдигна брадичката й, неспособен да потисне завладелия го копнеж. Устните му…

Джен нямаше представа кога е затворила очи. Неволно плъзна ръце по гърдите му. За първи път в живота си се поддаде на лудостта и откликна на целувката. Можеше да се закълне, че долови аромата на силен ром. Усети с бузата си наболата брада на мъжа. Дочу тихия му стон, въпреки шума на вятъра и дъжда. Нямаше представа защо допирът на устните на Рейф я опиянява. Защо нежната ласка на ръцете му й носи невъобразима наслада. Защо целувката му възпламенява тялото й, събужда я сякаш за нов живот. Въпросите, сънищата, необяснимите спомени намериха отговор в страстната целувка на един непознат.

Но той не беше призрак или видение. Без значение какви въпроси и съмнения я измъчваха, Рейф беше от плът и кръв, а чувствата, които бе събудил у нея в съня й, сега оживяха, десетократно по-силни, докато той я притискаше в обятията си.

Сякаш цял живот бе копняла за прегръдката му, сякаш през всички тези години бе жадувала да усети близостта на силното му тяло. Като че той бе единственият мъж, способен да й разкрие чудото на любовта. Младата жена най-сетне осъзна, че Рейф се е отдръпнал. Тялото й тръпнеше, беше замаяна и дори не се питаше за причината. Беше сигурна, че мигове на подобна физическа и духовна близост човек изживява един-единствен път.

— Съжалявам — прошепна Рейф. — Не трябваше…

— Трябваше — отвърна тя и най-сетне отвори очи.

Не бяха необходими повече въпроси. Мъжът отново я привлече към себе си и тя се сгуши в обятията му. Този път не затвори очи. Притисна се към гърдите му, заслушана в спокойните удари на сърцето му и ритмичното дишане. Потопи се в жизнеността, струяща от тялото му, която тъй безвъзвратно се бе изплъзнала между пръстите в ужасния кошмар.

Наслаждаваше й се като на първи слънчев лъч след дълга зима и потръпна при мисълта, че може отново да загуби Рейф.

Но това бе неизбежно. Който и да й бе дал този безценен подарък, щеше да поиска нещо в замяна. Беше като небесен дар, който тя не можеше да оспорва, а единствено да му се наслаждава. Минута след минута, час след час, докато не се събудеше, за да открие, че дрехите са отново в сандъка, а леглото в гостната е непокътнато.

Мисълта я изплаши не на шега. А може би това никога не би й се случило, ако не бе настояла да запазят старата къща, която майка й не желаеше. Дали майка й знаеше? Дали бе имала подобен гост, ала не бе споделила с дъщеря си? Или просто бе усетила витаещите из къщата спомени, които я бяха изплашили?

Джен трябваше да знае. Щеше да я разпита веднага щом се обадеше на Ани.

— Ани — прошепна тя и вятърът отвърна като ехо. Дъждът шибаше безмилостно стените, вълните яростно се разбиваха в брега. Ураганът. А на един континент разстояние дъщеричката й щеше да чуе прогнозата и с тревога да очаква завръщането на майка си.