Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

— Станете — необмислено заповяда тя, без да помръдва от мястото си.

Мъжът като че ли не я чу. Проблесналата светкавица й разкри причината. На лявото му слепоочие имаше дълбока рана. Джен мигновено се наведе, сякаш водена от необясним инстинкт.

— Не умирай — помоли тя и плъзна ръка по голите му гърди.

Усети колко е студена кожата, мокра от сипещия се дъжд. С треперещи пръсти докосна врата му и усети едва-едва долавящия се пулс. Джен се бореше срещу всепоглъщащата увереност, че познава това стройно атлетично тяло така, както се познава тялото на любимия. Опитваше се да прогони злокобното видение как погребва този мъж през един горещ и задушен летен ден, когато дори птиците бяха замлъкнали, поразени от жестокостта на смъртта.

— Моля те — отчаяно изхлипа тя. — Трябва да ми помогнеш.

Мъжът не я чуваше.

Джен се огледа отново, търсейки захвърлена на брега дъска или сал, на които би могла да извлече безчувственото тяло по дюните. За миг й се стори, че зърна някаква светлина зад къщата, но трябва да беше отражение в счупена бутилка или захвърлено парче стъкло. Беше съвсем сама на острова, нямаше на кого да разчита за помощ, а трябваше да премести Рейф от брега. Рейф.

Тя сведе поглед, поразена от собственото си предположение. Вече му даде и име. Господи, нима започваше да халюцинира? Нищо чудно следващия път като се огледа да открие, че е облечена в кринолин. В крайна сметка Джен призова на помощ знанията си по оказване на първа помощ. Успя да вдигне човека до седнало положение. Уви го в дебелия шал и започна да го влачи по пясъка.

Бурята отминаваше, ала дъждът продължаваше да вали, ставаше все по-студено. Но тръпките, разтърсили Джен, не се дължаха на студа. Младата жена бе в шок. Струваше й се, че всеки момент ще се събуди отново, ала нищо подобно не се случи.

С цената на невероятни усилия и не малко проклятия, Джен най-сетне успя да завлече ранения в къщата. Успя дори да го издърпа нагоре по стълбите, преди окончателно да се предаде, останала без сили. Изведнъж осъзна, че го е оставила в ъгъла на всекидневната, подпрян на стената. Също като…

Най-сетне неочакваният гост бе настанен в средата на стаята, увит в сухи топли одеяла, главата му почиваше върху мека възглавница. Ала и това не помогна. Чувството, че е преживяла вече всичко това бе толкова силно, че я замая. Все още усещаше миризмата на онова дълго просторно помещение, чуваше стоновете на умиращите. Чувстваше непоносимата мъка, ужасната болка от загубата на любимия.

Може би ако се обадеше на Ани, всичко щеше да си дойде на мястото. Вероятно щом затвореше телефона и се обърнеше, щеше да открие, че посетителят й е изчезнал като обикновена халюцинация. Ала не смяташе, че ще има такъв късмет.

— Недей…

Джен бе поела към банята, когато дрезгавият шепот я накара да застине.

— Какво да не правя? — попита тя и се наведе към мъжа.

Той сбърчи чело, сякаш да се съсредоточи. Изстена и леко помръдна.

— Не умирай — прошепна, сякаш му бе трудно да изрече думите.

Джен се взря в лицето му.

— Моля те, любов моя — произнесе той съвсем ясно. — Не умирай.

Джен побягна.

Дълго остана в банята, втренчена в огледалото.

— Той не е тук — опита се да убеди тя червенокосата жена с обезумели очи, която се взираше в нея от огледалото. — Като се върнеш във всекидневната, там няма да има никой. Изглежда е имало нещо в храната или във виното…

Червенокосата отсреща явно не й повярва. Тъмнозелените й очи бяха разширени от ужас, лицето й бе бяло като платно.

— Преживя тежка седмица — увери се Джен, сякаш гласът й би могъл да придаде достоверност на мислите. — Самолетната катастрофа, погребението. Безпокойството как Ани ще приеме вестта за смъртта на баща си. Бъркотията с банката. Застраховката на Том и на самолета. Имаш право да си малко… разстроена.

Разстроена. Каква хубава безобидна дума за полудяла.

Как би могла да обясни кой лежи на пода във, всекидневната? Нима някой би повярвал, че е призовала този мъж от своите кошмари само за да си докаже как не може да се справя сама?

Джен стисна очи и пое дълбоко въздух. Почуди се дали да изпие още една чаша вино, но се отказа, тъй като ако раненият мъж наистина съществуваше, трябваше да бъде трезва, за да се грижи за него. Щеше да промие раната му и да се обади за помощ. Щом бурята отминеше, бреговата охрана можеше да изпрати хеликоптер, който да откара мъжа в болница.

Именно от това се нуждаеше. От план. От действие. Джен отново вдъхна дълбоко, но не можа да пропъди напълно замайването, нито страха, че започва да губи разсъдъка си.