Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

Тя го притисна по-плътно към себе си, сякаш да го защити от смъртта, да му даде сила да превъзмогне ужасната болка. Няма… Никога. Обещавам… И в следващия миг беше мъртъв. Нейният съпруг. Нейният живот. Беше я изоставил точно когато най-много се нуждаеше от него.

— Не, Рейф, не! Върни се при мен!

Джен се стресна и се събуди, обляна в студена пот. Трепереше. Ридания разтърсваха тялото й. Никога не бе плакала така за Майкъл. Бурята вилнееше с пълна сила, гръмотевици раздираха нощната тишина, светкавиците приличаха на отблясъци от артилерийски снаряди. Къщата тръпнеше, дърветата пищяха. Някъде се удряше капак на прозорец, лампите бяха угаснали.

Джен се изправи с усилие. Не можеше да остане в леглото. Не можеше да лежи спокойно, след като все още усещаше тежестта на главата на мъжа върху гърдите си, чувстваше как животът се изцежда от тялото му.

Знаеше, че причина за кошмара е чувството за вина, което изпитваше, задето не скърбеше за Майкъл. Страхът, че ще бъде изоставена, я преследваше от детството и отново се бе завърнал по ужасяващ начин. Бе загубила толкова близки хора — баща си, съпруга си, най-добрия си приятел Еди, удавил се, докато се опитваше да я измъкне от езерцето, когато тя бе седемгодишна. Но каквато и да беше причината за тези сънища, Джен изпитваше непоносима болка заради смъртта на мъжа и крачеше из къщата, която стенеше сякаш в агония. Сенки се виеха и пълзяха по стените. Зад дюните океанът ревеше, бурята блъскаше в прозорците. Звуците напомняха на Джен за грохота на сражение. Беше съвсем сама и все пак можеше да се закълне, че я следват стъпки, а смъртта сякаш витаеше наоколо.

— Достатъчно — рече високо, ала не твърде решително. — Време е да направя нещо.

Може би къщата пазеше някаква злокобна тайна. Или пък старите вещи, събирани на тавана от дълги години. Е, като че ли беше време да разреши проблема. Ще се качи на тавана и ще претърси за призраци.

Нова светкавица раздра небето. Джен подскочи, сърцето й заблъска в гърдите.

— След минутка — окуражи се тя. — Само да изпия още чаша вино и да погледам бурята.

Страхът победи. Джен излезе на верандата и остави дъжда да отмие задушаващия я ужас.

Със страховит грохот и съсък по повърхността на океана се плъзна светкавица. Огромните дъбове, дали името на къщата, се клатеха и удряха един в друг, сякаш в опит да се освободят от вятъра. Мъхът, покрил стволовете, танцуваше в тъмнината като хиляди полудели духове. Сенките побягнаха под блесналата синьо-бяла светлина и Джен затаи дъх.

Там, на брега.

Имаше нещо.

Нещо помръдна.

Младата жена притисна ръка към устните си, гъстата и червена коса залепна за челото и тя я отметна също както в съня. Сърцето й биеше толкова силно, та сякаш заглушаваше тътена на океана, страхът я изгаряше отвътре.

Блесна нова светкавица и Джен го видя отново. Тяло. Тяло на мъж, проснато на половината път от къщата до яростно настъпващите вълни.

— О, Господи — изстена Джен и се огледа, като че търсеше помощ. Ала знаеше, че е съвсем сама. Никой, освен нея, не живееше на острова. Само в Дружеството за защита на природата през деня имаше хора. Джен беше наследила острова и не бе направила никакви промени, за да запази богатата екосистема. А пък и на нея самата така й харесваше. Досега.

Непознатият помръдна съвсем леко. Джен съзнаваше, че няма време за размишления. Грабна вълнения си шал от закачалката и се втурна навън.

Пясъкът беше мокър, вятърът яростно я блъсна, разроши косите й. Светкавиците плъзнаха търсещи пръсти, но не я откриха. Тя се спъна, едва запази равновесие, но продължи да тича към проснатия мъж.

Голия мъж.

Джен спря за миг изумена. Огледа брега, но никъде не се виждаше лодка. Нито останки от разбит самолет или кораб. Как ли бе стигнал до острова? Нямаше значение. Той беше ранен. Джен се наведе и го обърна по гръб.

И рязко се изправи с вик.

Мъжът, който лежеше в безсъзнание на брега, беше същият, когото бе прегръщала в съня си.

Не беше необходимо той да отвори очи, за да бъде сигурна. През последните пет нощи го бе притискала в обятията си, бе галила косата му, обгръщала с ръце гърдите му в стремежа си да задържи живота в тялото му със силата на волята си. Но имаше и нещо повече. Увереността, че познава това тяло. Бе му се възхищавала, отначало срамежливо, с тайно обожание, наблюдавайки го крадешком над ветрилото, после по-смело при няколко танца. А после…

Господи, какви мисли се въртяха в главата й?