Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

Тишина. Спокойствие и усамотение, които бяха пълна противоположност на напрегнатата й работа на брокер. Старите олющени стени, издържали и на ураганите, и на небрежността на обитателите. Мебели, съчетани според вкуса на няколко поколения. История.

Може би къщата бе пропита с прекалено много история.

Може би именно тези отминали събития я преследваха. Бе сънувала този кошмар и преди, когато бе идвала тук, но от време на време. Не всяка нощ. Не я преследваше и през деня, не изникваше в съзнанието й по време на телефонните разговори и разходките по брега, сякаш фантазията бе по-скоро предупреждение за бъдещето, отколкото бягство от действителността. Сякаш бе предсказание.

Джен поклати глава. Това е нелепо, помисли си. Аз съм делова жена, а не гадателка. Запазих къщата като място за усамотение заради прекрасния успокояващ шум на океана. А не от сантиментални съображения. И не защото е обитавана от призрак, с когото да общувам.

Въпреки това й бяха необходими две чаши вино, за да събере смелост и да си легне. Навън вятърът поде нова тоналност и тревата засвири като оркестър от цигулки. Някъде в далечината се разнесе приглушен гръмотевичен тътен, примесен с рева на океана. Къщата изстена, сякаш отблъскваше поредния напор на бурята. Джен се сгуши под завивките и опита да се успокои.

Както винаги, сънят сякаш започна в ада.

Отначало само го чу, после долови мириса му, видя го. Дълго просторно помещение с неравен дървен под. Може би стар склад с високи зацапани прозорци и голи бели стени. Нямаше какво да заглуши ехото, нито да скрие от погледа тягостната картина.

Но Джен не забелязваше нищо. Сякаш не виждаше безкрайните редици от легла, покрити с мрежи против комари, нито проснатите на пода мъже, чиято кръв се просмукваше в дъските, не чуваше въздишките, стоновете, виковете. Не долавяше зловонието на смъртта, което като че попиваше в стените. Младата жена не спираше да отдъхне, макар престилката й да беше изцапана и разкъсана от усилията, които й струваше придвижването. Отметна косата от потното си чело и забързано продължи.

Трескаво се огледа. Отчаяно търсеше с поглед някого, преди да е станало твърде късно.

— Рейф — шепнеше отново и отново, докато се вглеждаше в изпитите лица на войниците. Сетне пак се втурваше напред. Молба, молитва. — Рейф, моля те, бъди тук.

Дженевив О’Шей Карсън Малъри знаеше твърде малко за Гражданската война. Но Дженевив в съня имаше съвсем ясна представа, че се намира в Ричмънд. Знаеше, че годината е 1864, Лий и Грант се сражаваха за гористата местност Уайлдърнес. Битката неумолимо приближаваше. Младата жена виждаше безжизнени тела, ужасяващи рани, чуваше невероятни истории за осеяни с трупове гори. Знаеше, че Югът, нейният Юг, скоро ще загине. Ала точно сега не я беше грижа.

— Рейф! О, Господи, моля те…

Сълзи изпълниха очите й. Тя се вкопчи в широката си пола и продължи да тича, стъпките й отекваха, сърцето й блъскаше в гърдите, изпълваше я злокобна увереност. Знаеше, че той е тук. И се боеше, че няма да го открие навреме.

— Джен…

Дженевив рязко спря. Той беше тук, подпрян на стената в ъгъла. Дори не беше настанен на легло. А раната очевидно беше тежка. Джен извика, прониза я непоносима болка, сякаш изтръгваха сърцето й. Наведе се към мъжа, обхвана пребледнялото му лице.

— О, любов моя…

— Благодаря на Бога, Джен — промълви той с измъчена усмивка. — Наистина си ти.

Тя долови миризмата на барут по дрехите му, сладникавия аромат на уиски, което му бяха дали за успокояване на болката. Чу как той агонизира за всяка глътка въздух. Ала виждаше само очите му, прекрасни небесносини очи, които я бяха запленили. Високите скули, волевата брадичка и гарвановочерната коса, в която толкова обичаше да заравя пръсти. Разтърсена от ридания, Джен привлече ранения в прегръдките си. Знаеше, че не би могла да направи нищо друго. Знаеше, че нейният свят е безвъзвратно унищожен.

— Не умирай — умолително прошепна тя и притисна главата му към гърдите си. Нежно погали влажната му коса. — Моля те, любов моя. Не умирай.

— О, Джен — промълви той и се усмихна. Притисна с ръка корема си, сякаш да задържи още миг живота, който бавно му се изплъзваше. — Няма… да бъде… толкова лошо…

Сълзите й се смесиха е неговите и покапаха по пода.

— Не мога да живея без теб.

— Няма… да се наложи, момичето ми. Всъщност… аз никога… няма да те изоставя…

— Ще ме изоставиш и аз няма да мога да го понеса.