Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

Той седна до нея, дъждът яростно ги шибаше, вятърът дърпаше косите им.

— Как успя? — усмихна се тя. — Помислих си, че ще умра.

— Не и този път, любов моя. Не сега — поклати глава Рейф.

— Но как се досети къде да ме намериш?

— Спомних си.

Джен не бе в състояние да промълви нито дума. Изведнъж й се прииска да не знае. Тези кристалносини очи криеха толкова много тайни, толкова много спомени, които тя не бе сигурна дали желае да сподели.

— Какво си спомни? — попита тихо. Не се чудеше как се чуват тъй добре през рева на бурята. Вятърът все още измъчваше дърветата, вълните яростно се разбиваха в брега. Но тук, в тази малка падина, двамата сякаш бяха защитени.

Рейф кимна към бушуващата река.

— В каква опасност ще попаднеш.

— Но аз мислех…

— Не съм тук, за да те спася от Майкъл — поклати глава Рейф. — Всъщност ти се справи сама, без моята помощ. Тук съм, за да те спася от самата теб.

— Ти беше… Но откъде знаеш?

— Зная, защото не съм от твоето минало. А от бъдещето ти — усмихна се мъжът.

— От бъдещото — повтори Джен и седна в стария люлеещ се стол във всекидневната.

Преоблечен в сухи и топли дрехи, Рейф се наведе над телефона в скута си и кимна.

— Това е дълга история.

— И бурята ще бъде доста продължителна — намръщи се Джен. — Поглези ме.

— Не искаш ли да поправя телефона, за да се обадиш на Ани? — усмихна се той.

— Откъде знаеш, че телефонният кабел е отрязан? — затаи дъх Джен.

— Спомних си. Това е едно от нещата, за които никой не намира обяснение, когато те намират. Телефонът е прекъснат. Предполагам, Майкъл е отрязал кабелите, за да ти попречи да повикаш помощ. Имаш късмет, че обичах да си играя с антични джунджурии.

— Не сте имали…

— Само оптични кабели и сателити. Мисля, че ще успея да го поправя до петнайсетина минути.

— Трябва да помисля какво ще кажа на Ани.

Рейф остави телефона на масата. Стана и подаде ръка на Джен. Щом младата жена се изправи, той я отведе до канапето, където седна до нея, хвана ръката й и заговори:

— Зная, че сигурно ще ти се стори доста странно…

— Не по-странно от всичко, случило се през този уикенд.

— Не бъди толкова сигурна. И аз смятах, че съм се озовал на брега ти, за да ти спася живота.

— Нали вече изяснихме това — нетърпеливо се обади Джен.

— Не сега — възрази мъжът. — Тогава.

— Тогава?

— През 2120 година. Тогава има друга Дженевив…

— Моя наследничка?

— Твоята праправнучка.

Джен смяташе, че вече нищо не може да я изненада или трогне. Бе сгрешила. Очите й се напълниха със сълзи. Внучката на нейната внучка. Невероятно! Още не бе навършила трийсет години, а знаеше, че името й, спомените ще бъдат продължени толкова далеч в бъдещето.

— А тя… прилича ли на мен?

— Така мислех — горчиво се усмихна Рейф. — Тя притежава твоя талант, твоята страст…

— Но с нея всичко е наред, нали? Спаси ли я?

— Направих всичко, което беше по силите ми, но тя беше толкова отчаяна и обезверена…

— Отчаяна? За какво говориш?

Рейф пое дълбоко въздух. Смело погледна Джен в очите, макар да знаеше, че ще отгатне чувствата му.

И Джен разбра. Сърцето й замря, завладяно от неописуема мъка.

— О, не, Рейф. Не го е направила.

Мъжът стисна ръката й. Ала Джен едва-едва усещаше докосването му. Мислеше единствено за онези други жени, чиито избледнели фотографии майка й бе скрила, за да я предпази.

— По времето, когато съм роден, самоубийството ти се бе превърнало в легенда сред жените от рода О’Шей? — обади се Рейф.

— Самоубийството ми?! Но аз никога…

Мъжът тъжно се усмихна.

— Нямало е как да разберат. Никой от тях не се досетил. Намерили са те след бурята, напълно облечена. Изхвърлена на брега. Всички дневници били разпръснати из къщата, сандъците били разтворени, а съдържанието им извадено. Майка ти била заключила всичко, за да те предпази, за да не бъдеш обсебена от наследството на жените в рода О’Шей.

Когато видяла всичко, стигнала до същия извод, който направил и съдебният патолог. Самоубийство. Самоубийство, което не само възстановило традицията. Дъщеря ти изпитвала благоговение и преклонение. Боя се, че след смъртта, ти, тя така и не могла да се възстанови напълно.

Джен се бореше за глътка въздух. Не можеше да си представи, че е причинила такава болка на детето си, на наследничките си до четири поколения напред.

— А какво се случи с твоята… Джен?

Рейф смутено сви рамене.

— Измъкнах пистолета от ръцете й — отвърна и притисна Джен в прегръдката си, за да заглуши болезнения й стон. — Джен, струва ми се, че все още не си разбрала. Ние променихме всичко. Попречихме на Майкъл да осъществи плана си и да се измъкне. Предотвратихме удавянето ти и създаването на легендата за жените О’Шей. Също както майка ти е стремила да постъпи.