Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

— Какво не можеш да разбереш — обади се тихо Рейф.

Тя се обърна към него. На светлината на свещите той изглеждаше безплътен като образ от избледнял акварел. Нереален като спомен, загубил правдоподобността си от прекалено много разказване. Обзе я ужас. Мисълта, че той ще изчезне преди изгрев — слънце, я изпълни със страх.

— Ако ти си този мъж… — Тя вдигна снимката и я обърна към него. — Ако си всички тези, мъже, защо не си бил тук, когато е трябвало? Защо Ани не е твоя дъщеря? Или така е било предопределено?

Но тя търсеше обяснение на сънищата, които Рейф не можеше да разтълкува.

Джен трепереше, докато превързваше рамото на Рейф в кухнята. Отвън вятърът стенеше и въздишаше. Дъждът и прибоя му пригласяха. Дърветата скърцаха, а капаците се тресяха, блъскани от бурята. Джен бе сигурна, че слънцето е някъде над облаците. Отвъд нейния остров животът продължаваше.

А хваната като в капан от бурята, младата жена се бореше, да задържи своя свят и познатата й действителност. Ала всичко й изглеждаше нереално — ужасния кошмар, загадъчната й преданост към мъжа, с когото се бе любила, сякаш се познаваха цял живот, разтърсващото откритие, че съпругът й, когото бе погребала, се е върнал, за да я измами. Той не просто я беше изоставил, не само най-безцеремонно бе пренебрегнал натрапчивия й, напълно обсебил я, страх, а съвсем хладнокръвно се бе възползвал от нея. Спокойно бе подготвил плана си, напълно осъзнавайки какви ще бъдат последствията не само за съпругата му, но и за дъщеря му.

Джен и преди се бе опасявала, че връзката й с действителността е твърде крехка. Сега се страхуваше, че напълно я е прекъснала. Помисли си какво бе преживяла през последните два дни. Спомни си какво бе подозирала, какво бе научила, какво й бе дадено и отнето. И въпреки че усещаше топлата кожа на Рейф под пръстите си, се питаше дали той все пак не е плод на въображението й. Дали всичко тона не бе ужасен сън, от който щеше да се събуди изтощена и напълно обезсилена. Ако изобщо се събуди.

Тя приближи към прозорците, без да забележи изненадата, изписала се на лицето на Рейф.

— Джен?

Сълзи изпълниха очите й, щом чу гласа му. Възможно ли бе той наистина да е тук? Да е от плът и кръв? Нима не бе достойна да изпита любовта, която бяха познали всички нейни предшественички? Няма ли поне веднъж в живота си да получи подарък, който да не й бъде взет? Дочу стъпките на мъжа зад себе си и се опита да прогони и удоволствието, и отчаянието.

Рязко се извърна и попита:

— Кой си ти? — Бе притиснала ръка към гърдите си, сякаш да успокои бясно туптящото си сърце. Опитваше се да изрази с думи непосилната борба, която водеше в себе си. Да се опита да проумее необяснимото. — Защо си тук?

Рейф застина, без да откъсва очи от нея.

— Защото те обичам.

— И Майкъл ми каза същото навремето — поклати глава Джен. — Повтарял ми го е толкова пъти. Защо да ти вярвам?

— Защото ме познаваш.

— И него си мислех, че познавам. Смятах, че познавам и себе си, а дори не подозирах, че съм носила бремето на тези спомени вече толкова години. Нямах представа, че съм способна да обичам мъж така, както обичам… — Тя замълча и притисна ръка към устните си, сякаш би могла да скрие истината.

Рейф внимателно пристъпи към нея и Джен потисна желанието си да побегне. Наистина го познаваше добре, макар да и се струваше невъзможно — косата му, очите, трапчинката на лявата буза, когато се усмихваше. Съзнаваше, че е невъзможно да си припомни подобни усещания. И все пак бяха прекалено силни, за да бъдат плод на въображението. Ала преди да дойде в тази къща, не бе изпитала нито едно от тези чувства. Водеше спокоен безличен живот и не смяташе, че е способна на подобна страст. Не бе и подозирала колко силна е жаждата й за живот.

Бе пораснала, бе се влюбила, сключила брак и родила дете, без дори за момент да се замисли колко богат и разнообразен е животът.

Беше сгрешила. Никога не бе вярвала във вечната страстна любов, ала именно тази любов я бе карала да се буди нощ след нощ. Споделена страст, любов и разбирателство, които нито една жена не би трябвало да познава, защото слея като бе държала Рейф в обятията си, Джен знаеше, че никога не би пожелала да прегърне друг мъж.

А именно удоволствието, което изпитваше само като го погледнеше, я караше да се съмнява в здравия си разум, и реалността на чувствата си.

— Все още нямам приемливо обяснение — нежно настоя Рейф. — Зная само, че трябва да бъда тук.

Нервният й смях изненада дори самата нея. Тя тръсна глава, сякаш да пропъди обзелата я паника. Обичаше го; Господи, обичаше го толкова много, а бе невъзможно. Напълно невъзможно и все пак тя не можеше да предложи смислено обяснение.