Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

— Трябва да се обадя на Ани. — Джен грабна шлифера си от закачалката.

— Не, Джен. Твърде разстроена си — последва я Рейф.

Тя рязко се извърна. Искаше й се да може да му обясни.

Ала той не помнеше нищо, така че не би могъл да проумее колко безумна е цялата ситуация. Не би разбрал, че единствено Ани може да й помогне да стъпи на земята и да се опомни.

— Той е овързан като коледна пуйка — махна Джен към тавана. — Не може да ме нападне. Освен това бурята поутихна.

— Поутихна — сграбчи я за ръката Рейф. — Но не е преминала. Защо не изчакаш още малко?

Джен го погледна умоляващо, в гласа й се долавяше паника.

— Не мога. Имам нужда да чуя гласа й, Рейф. Трябва да я успокоя, че всичко е наред. Нима не разбираш?

Измина сякаш цяла вечност, докато той размишляваше над думите й. Джен чувстваше погледа му като ласка, нежна и стопляща. Позната като изгрева на, слънцето. Най-сетне Рейф кимна.

— Идвам с теб.

Джен вече пъхаше в джобовете си инструментите, които щяха да й бъдат нужни, за да разбие вратата на изследователския център.

— Ще се справя и сама.

Дали се боеше, че ако дойде, гой ще донесе и витаещото в тази къща чувство за нереалност? Нямаше представа. Съзнаваше само, че това е единственият й изход.

Рейф все още нахлузваше ботушите си, когато Джен излезе през задната врата. Отказа да се вслуша в думите му, не го изчака да тръгне с нея.

Океанът бушуваше. Дъждът се сипеше по осеяния с отломки пясък. Вятърът бе като живо същество, което бясно връхлиташе върху растенията. Изследователската станцията беше на около четири километра. Ала Джен не се замисли дали е разумно да тръгне в бурята. Бързо пое на север. Не чуваше нищо, освен свирещия вятър, грохота на разбиващите се в брега вълни, плющенето на дъжда. Не виждаше нищо на повече от три крачки пред себе си. До слуха й не достигна затръшването на вратата, когато Рейф изскочи от къщата, нито внезапния му вик, че си е спомнил…

Трябваше да стигне до тази радиостанция. Трябваше да открие света — остатъка от своя свят. Никога не бе изпитвала подобен ужас. Дори в деня, когато напразно търсеше баща си, дълбоко в себе си знаеше, че той вече няма да се върне. Хората я гледаха състрадателно, взимаха я на ръце, обаждаха се по телефона на майка й. Полицията бе открила Джим Карсън мъртъв на паркинга. Бе починал от сърдечен удар.

Ала сегашният й страх надминаваше дори ужаса, който бе, изпитала, когато видя как приятелят й Еди изчезва под водата и осъзна, че никога вече няма да изплува.

Нищо не можеше да се сравни със сегашното чувство на неизбежност. Джен не бе в състояние да го проумее, нито да го прогони. Знаеше само, че ако не се добере до тази радиостанция, безценният подарък от миналото ще й бъде отнет. Ако не се убедеше, че всичко това е действителност, то щеше да се стопи и да изчезне.

Трябваше да се обади на Ани.

След петнайсет минути Джен достигна потока. Взря се във водната стихия, превърната от бурята в смъртоносен водовъртеж и пое по брега, за да потърси брод. Свела глава, за да се предпази от дъжда, тя не забеляза, че приближава към група дървета. Не видя как вятърът огъва дебелите стволове сякаш са тръстики. Не зърна опасността. Не чу тревожния глас на Рейф, който се втурна към нея през дъждовната пелена.

— Дженевив, спри! Спомних си! Майкъл не те уби! Ти се удави!

В същия миг един от стволовете се прекърши и полетя към нея.

Ударът я зашемети. Както се бореше срещу вятъра, Джен политна назад и се подхлъзна на ронливия бряг. Зърна водата, която се носеше с бясна скорост под краката и, осъзна, че веднъж паднала в нея, никога няма да успее да се измъкне и течението ще я погълне. Защото макар да живееше на остров, Джен не умееше да плува.

— Рейф! — неволно извика тя.

И той в миг се озова до нея. Бос, гол до кръста, мократа му коса бе залепнала за челото му, превръзките — подгизнали. Беше като страховито видение, втурнало се в бурята.

Спасител със силни ръце, сигурен в себе си.

Джен се бореше за живота си. Размахваше ръце, за да запази равновесие, краката й търсеха твърда почва, устните й бяха разтворени в ням вик на ужас. Стори й се, че чува смразяващ кръвта тътен. Затвори очи и затаи дъх. Усети как някой силно стисна ръката й и изведнъж се озова във въздуха.

Той я дръпна само миг преди брегът да се срути напълно и да бъде отнесен към океана. Неспособна да потисне разтърсващите я тръпки, Джен се отпусна на земята. Отметна косата от очите си и се взря в появилия се като по чудо свой спасител.