Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

Отвън вятърът пищеше и стенеше като изплашена жена. Дърветата се удряха в стените, а шумът на дъжда се смесваше с далечния тътен на гръмотевиците. Къщата сякаш тръпнеше и жаловито негодуваше срещу пристъпите на бурята.

Но в спалнята на Джен бе необичайно тихо. Царуваше приглушената тишина на преоткриването, на внимателното опознаване, на припомнената страст. Джен търсеше Рейф с инстинктивни движения, на които той жадно откликваше. Двамата се движеха в ритъма на добре познат любим танц, усмихваха се, тананикаха, споделяйки страст, която малцина са привилегировани да изпитат. Страст, събудена от любовта на двама души, които черпеха сила един от друг, които се събуждаха сутрин, нетърпеливи да започнат деня с човека, когото обичаха, на когото се доверяха, у когото търсеха подкрепа.

В тези прекрасни мигове, когато тялото й сякаш се събуждаше за нов живот, а сърцето й бе преизпълнено с любов, каквато си спомняше само в съня, Джен разбра защо другата Дженевив е обичала тъй силно и защо мъката й е била тъй непоносима. Разбра защо другият Рейф бе обещал никога да не я напусне. Защото спомените му, пропити с нейното присъствие, бяха толкова ярки, така силни, че той винаги щеше да бъде до нея.

Джен осъзна, че е открила страшната тайна на своята прапрабаба. Бе напълно сигурна, че тази тайна е свързана с любовта й към мъж. С, любовта й към този мъж.

Джен се, събуди късно през нощта. Рейф лежеше в обятията й, косата му бе разрошена, издаващите безпокойство бръчки по челото му бяха изчезнали. Младата жена се зачуди какво ли ще се случи, когато бурята отмине. Запита се дали той ще се върне там, откъдето бе дошъл, а тя безутешно ще страда за него. След прекрасното преживяване, което бяха споделели, не й се мислеше за това.

Тя внимателно стана от леглото и облече халата си. И докато Рейф спеше, се промъкна във всекидневната и отвори отново дневника на Дженевив О’Шей. Джен не усети как измина тази дълга бурна нощ. Не чуваше нито воя на вятъра, нито грохота на прибоя, нито неспиращия дъжд, превърнал изворите в беснеещи потоци. Бе се потопила в разказа на Дженевив за приближаващата кървава война, разрушила идиличния й семеен живот.

Дженевив била дъщеря на уважаван плантатор, живеещ близо до Атланта. Бе израснала сред аристокрацията на Юга, била глезена и обичана от родителите си, които не я лишавали от нищо. И ето че в една нощ през 1854 година седемнайсетгодишната девойка захвърлила всичко заради любовта си към един непознат. Той се появил на пролетна танцова забава като гост на един от плантаторите. Сред най-елегантните и най-привлекателните мъже на Юга, този мъж в непретенциозно облекло изпъквал като слънце сред кръжащи около него планети. Дженевив била заинтригувана, очарована и омагьосана. Рафаел Едмънд О’Шей, морски капитан, който търсел земя, където да се засели, откраднал сърцето на младата жена.

Нейните родители я лишили от наследство. Съпругът й не само бил католик, но и нямал място сред тях. Нито обществено положение, нито семейство, нито традиции. Ала Дженевив му имала пълно доверие. Защото долавяла силата на волята му, интелигентността, решимостта му. Избягала с него само месец след забавата, жертвайки всичко заради мъжа с очарователна усмивка и смели мечти.

Близо до Савана, двамата заедно построили фермата „Седемте сестри“. Били уважавани и почитани. Там се родила дъщеря им Ан Дженевив, която била обградена с обич и грижи. И тогава в облог на конни надбягвания Рейф спечелил малкия остров от друг плантатор. И младото семейство се влюбило отново.

Джен прочете нежното описание на усамотения малък остров, където съпрузите О’Шей построили „Седемте дъба“. Имаше чувството, че чува смеха, с който развълнувано споделяли плановете си, тихия шум на прибоя, люлял в прегръдките си младото семейство. Съпрузите бяха посадили сами старите дървета до къщата, за да празнуват годишнините от сватбата си.

С нарастващо вълнение Джен прелистваше страниците, досещайки се какво се е случило. Дженевив съвсем сама се бе борила да запази земята си, докато съпругът й се сражавал. Заедно с дъщеричката си бе заминала за Ричмънд, където се надявала да помогне с каквото може за победата на Юга. Бе работила до пълна изнемога без почивка, без сън, без дори да помисли да се нахрани.

И тогава, бе чула, че съпругът й е пристигнал в нейната болница.

„Ръцете ми са напоени с кръвта му. Опитаха се да го изтръгнат от прегръдките ми. Но аз няма да им позволя. Не мога да им позволя. Той е моят живот и след като вече е мъртъв, това е краят.“