Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

— Всички тези бижута са поразително красиви.

Джен кимна. Наистина бяха майсторска изработка. Освен това бяха уникални, каквито човек не би очаквал да види от епохата на Гражданската война. Очевидно бяха правени по поръчка за любимата жена… Погледът й спря на венчалния пръстен. Златна халка, оформена като сърце, хванато от двете страни с ръце.

— Кован пръстен — прошепна Джен с благоговение. Бе поразена от силата на чувствата, вложени в бижуто.

— Какъв? — попита мъжът и се настани до нея.

Джен не можеше да стои спокойно. Рейф беше толкова близо, особено в този момент, когато държеше доказателството за искрената му любов… Имаше предвид подаръка на другия мъж… Вече не знаеше какво има предвид. Защото изведнъж бе обзета от необяснима увереност, че този пръстен е бил изработен за нея, за нейната ръка. И никога не е трябвало да бъде свален. Тя изпитваше чувство на облекчение, задето най-сетне го бе намерила.

— Джен?

Тя потрепери. Рязко затвори кутийката. Златото, гранатите и смарагдите щяха да загубят блясъка си. И спомените щяха да избледнеят.

— Кован пръстен — обясни тя. — Традиционен е за Ирландия. С него се изразява силна любов и дълбока преданост. В Съединените щати е станал популярен през последните двайсет години. Изненадана съм.

— Красив е — рече мъжът. — Какво друго откри?

Джен сведе поглед към сандъка.

— Роклята ми — призна. — Тази от кошмара?

Младата жена кимна.

— Бих искала да проумея всичко това.

— А писма, снимки, нещо друго?

— Дневник.

— Чудесно. Може би ще научим нещо все пак.

Джен не издържа. Най-сетне вдигна поглед към Рейф. Нуждаеше се от подкрепата му, от невероятната сила, струяща от сините му очи.

— Вече не съм сигурна дали искам.

— Зная — рече той и се усмихна окуражително. — Но ми се струва, че си решена да разбереш. Нали затова дойде тук?

Джен с усилие пропъди желанието да се отпусне в обятията му. Копнееше за успокоителните му нежни милувки.

— А какво ще бъде твоето участие? — попита.

— Нямам представа, любов моя — тъжно отвърна той. — Зная само, че трябва да бъда тук.

Джен въздъхна, очите й отново се напълниха със сълзи. Навън бурята вилнееше, но в малкото помещение бе много по-зловещо. Младата жена се чудеше дали ще оцелее.

— В сандъка има още една кутия — обади се Рейф. — Провери ли какво има вътре?

— Каква кутия? — изумено го изгледа тя.

Мъжът разрови роклите, фустите и нощниците и измъкна малка кутия. Джен отново потръпна. Откъде знаеше той? Какво ли щеше да открие вътре? Усещаше, че е нещо важно, нещо, което непременно трябваше да види. Нещо, което не искаше да види.

Рейф мълчаливо й подаде кутията. Джен сведе поглед към вехтия картон, обвит в избелял сатен. Пое дълбоко въздух и дръпна панделката. Внимателно отвори капака и надникна.

Може би трябваше поне да бъде изненадана. Ала не беше дори учудена. Рейф явно знаеше, че вътре има снимки. Нещо повече, той знаеше кои са хората на снимките. Красива млада дама с рокля от моаре, на шията й сякаш проблясваше огърлицата от гранати, гъстата й коса бе прибрана в мрежа. Както е била тогавашната мода на снимките, дамата бе застанала зад стол, на който седеше млад офицер в сива униформа. Сабята му висеше отстрани на хълбока.

Ботушите му бяха излъскани до блясък, униформата подчертаваше широките рамене, ръкавиците му висяха на колана. Младата дама бе отправила поглед към офицера, в очите й се четеше обич, в усмивката й се долавяше гордост. Мъжът изглеждаше невероятно сериозен, в очите му се четеше решителност. Може би това беше последната снимка, която двамата си бяха направили заедно, преди той да замине да защитава земята си. Последния път, когато очите им са отразили взаимната им привързаност, щастие, обич. След това е била само войната.

— Винаги съм харесвал червенокоси жени — обади се Рейф, втренчен в младата жена от снимката, която поразително приличаше на Джен.

— Зная — кимна тя, макар да нямаше представа откъде. Но скоро щеше да научи. Защото някой предвидливо бе написал на снимката не само датата — 14 април 1861 година, два дни преди завземането на Форт Съмтър — но и имената на щастливите съпрузи. Дженевив Ан Стентън О’Шей и Рафаел Едмънд О’Шей.

Под тази снимка лежеше фотографията на малко момиченце.

„Срещнах го на една танцова забава. Изключително привлекателен млад мъж със сини очи и черна, черна коса. Толкова е галантен, обсипва с комплименти дамите, говори със странен ирландски акцент…“