Катлийн Корбел - Мъжът от сънищата

— Идеята не ми допада.

Джен вдигна поглед от първата страница на дневника на прапрабаба си.

— Имаш ли друго предложение? — попита, зърнала свъсените вежди на мъжа.

— Не. Но тези снимки…

Джен остави дневника в скута си.

— Именно. Снимките. Не само че младите съпрузи приличат на нас двамата, но се оказва, че прабаба ми се е казвала Ани. Също като майка ми. Също като дъщеря ми. Никога не съм знаела, Рейф. По дяволите, все още не зная името на баба си. Предполагам, някой от тези сандъци крие нейния живот и освен това имам ужасното предчувствие, че се е казвала Дженевив. Смятам, че за всичко случило се има основателна причина и се надявам да намеря обяснение в този дневник.

— Не съм сигурен, че би желала да намериш обяснение — настоя той.

Джен скочи на крака.

— Защо не? Какво мислиш, че ще открия? Че съм жената от моя сън? Че починалата ми прапрабаба оказва свръхестествено влияние върху живота ми?

— Не зная — отвърна Рейф и прокара пръсти през косата си. Изглеждаше обезпокоен и развълнуван.

Джен остави дневника и приближи до мъжа.

— Рейф, какво има?

Очите му бяха необикновено искрящи, застинали. Той поглеждаше към нея, сякаш само с вида си би могла да го нарани.

— Не съм…

— Какво?

Но той само поклати глава. Най-сетне погледът му се проясни и мъжът се взря в нея, ала това само усили безпокойството й.

— Не зная. Също както нямам представа защо онази кутия беше там или защо харесвам червенокоси жени. Не зная защо за мен е съвсем ясно, че ти си единствената жена, която обичам и че животът ти е в опасност.

— И това има нещо общо с дневника?

Той замълча за миг, после кимна.

— Изглежда налудничаво, нали? Имам предвид, че именно аз настоявах да откриеш повече за семейството си. А сега ми се струва, че си открила прекалено много.

Как би могла да му каже, че вече е твърде късно? Че няма човек на този свят, който би могъл да я спре да открие истината? Някъде сред тези редове се криеше обяснението защо жените от нейното семейство така ревностно се опитваха да забравят миналото си. Може би щеше да разбере и откъде се е появил страхът й да не бъде изоставена. Дали бе възможно тази жена фантом, през чиито очи Джен бе успяла да види минали събития, да е заразила далечната си праправнучка с трагедията на своя живот? Рафаел и Дженевив О’Шей бяха имали едно-единствено дете, дъщеричка на име Ани. Според сведенията, с които разполагаше Ани също бе имала едно дете, момиче. Това момиченце беше майката на Джен. И също имаше дъщеря. А в тази къща витаеше призрак, измъчван от непреодолима болка, когото Джен искаше да успокои завинаги.

Трябваше да научи.

— Ти си тук при мен — рече тя. — Не можем да бъдем изненадани. — Ала мъжът не изглеждаше убеден и Джен опита да се защити. — Не аз отворих вратата към миналото, Рейф.

— Чувствам, че не постъпваме правилно.

— Нима не искаш да научиш повече? Господи, та ти не можеш да си спомниш нищо. Познаваш ме, познаваш това място — което всъщност се нарича „Седемте дъба“ — но нищо друго не събужда спомен. Ами ако се окаже, че ти си онзи Рейф, умрял в ръцете на моята прапрабаба?

— И какво ако се окаже така? Нима това ще промени нещо? Ще успее ли тя да си върне съпруга? Ще означава ли това, че съм се влюбил не в жената, в която е трябвало?

— Познаваш ли ме? — попита Джен.

— Казах ти, че те познавам.

— Искам да кажа, познаваш ли ме наистина? Не просто да си спомняш косата, очите и името ми?

— Разбира се, че те познавам! Никога не съм имал съмнение в това. Зная как се смееш и плачеш, колко нежна си с децата. Зная, че никога не съм докосвал нещо толкова прелестно като косата ти и че когато се любиш, пееш…

Джен усети как дъхът й секна. В цялата вселена нямаше човек, който да знае това, освен Майкъл. Никой друг.

Задавиха я сълзи.

— Тогава какво значение има дали ще научиш още? — хрипливо попита тя. Ръцете й трепереха.

— Има значение — нежно промълви мъжът. Очите му бяха потъмнели от измъчващата го болка. — Защото не мога да те загубя отново.

Джен усети как ръцете му я обгръщат и се отпусна в обятията му. Разбираше, че той ще я люби и знаеше, че е готова да му се отдаде. Думите бяха излишни. Джен пламенно откликна на целувката му, като че наистина бе сдържала страстта си цял век. Сякаш на жената от сънищата й бе даден още един шанс да прегърне съпруга си и да се наслади на ласките му.

Джен бе замаяна от щастие. Притисната в прегръдките на Рейф, изпитваше непознато досега удоволствие. Дочу тихия стон на мъжа, когато зарови пръсти в косите й и я привлече към тялото си. Знаеше, че цял живот е чакала да долови този стон, да се наслади на събудените в нея чувства, да срещне този изпълнен с обожание поглед.