Чарлс Бенет - Адмирал Морган

Или дързостта на известието, или бащиното ми име докара отговора веднага. Ние бяхме въведени направо при двамата водачи на острова.

Генерал-губернаторът беше нисък, белокос, невзрачен на вид човек и аз не го разглеждах дълго време. Морган беше човекът, който прикова вниманието ми. Както беше седнал пред полираната маса, не можех да преценя истинския му ръст, но очевидно беше над средния. Раменете му бяха широки и закръглени, вратът му — дебел, челюстите му бяха издадени напред по един много необикновен начин. Но най-много ме поразиха очите му — черни, блестящи, сякаш те пронизват и четат и най-съкровените ти мисли. Като видя, че го наблюдавам така внимателно, адмиралът обърна проницателните си очи към мене и се усмихна, когато, не устоял на страшния му поглед, забих очи в носовете на обущата си.

Вниманието ми беше привлечено от губернатора, който ме питаше с тихия си, нежен глас за новини от баща ми. Когато му разказах какво се бе случило, лицето му се помрачи и забелязах, че дългите му, тънки ръце потрепераха.

— Това са наистина лоши новини — каза той, когато свърших разказа си. — Баща ти и аз сме стари приятели. Искрено вярвам, че е взет в плен, а не убит…

— По-добре да умреш, отколкото да бъдеш пленник на испанците — прекъсна го Морган с груб глас и аз знаех, че е прав.

Бях виждал англичани, избягали от испански плен, повечето така изтощени, че животът беше тежест за тях.

— Може би сте прав, адмирале — съгласи се губернаторът вежливо, — но докато има живот, все има и надежда. Трябва да се опитаме да узнаем чрез нашите шпиони какво е станало със сър Хю Елиъс. Ако е затворен, трябва да направим всичко, което зависи от нас, за да го откупим.

— Или по-добре да съборим стените на тъмницата му, за да го освободим — извика Морган. — Ако аз и буканиерите ми знаехме къде е затворен, на всяка цена щяхме да го освободим.

Как се стопли сърцето ми, когато Морган произнесе тези думи! Бях уверен, че ако баща ми беше жив, Морган и буканиерите му щяха да го освободят. В този момент реших да се присъединя по един или друг начин към хората на Морган и щом веднъж открия тъмницата, в която е затворен баща ми, да припомня обещанието на адмирала да го освободи.

Едно нещо е да решиш, а друго — да изпълниш решението. Открих, когато стана дума за моето бъдеще, че губернаторът има съвсем друго мнение по въпроса. Плахо изразих мнението си да се присъединя към редовете на буканиерите. Морган ме потупа по гърба с възхищение и ме нарече „храбро момче“. Капитан Нежни изказа одобрението си с едно високо „браво“, което се опита да превърне в кашлица. Губернаторът беше много спокоен, но категоричен.

— Мястото на едно момче не е на буканиерски кораб — каза той. — Ще останеш да живееш при мене. Ще ти ангажирам учител, да се грижи за теб, и ако след известно време не се получат новини за баща ти, ще наредя изпращането ти обратно в Англия.

Опитах се да споря, но той бързо ме прекъсна. Макар и да изглеждаше невзрачен, притежаваше достатъчно силна воля, за да не мога открито да й се противопоставя.

Беше ми позволено да се върна на кораба на капитан Нежни и да се сбогувам с Джим и с новите си приятели, които бях намерил там. На Дикстън беше заповядано да ме придружи, защото улиците на Порт Роял съвсем не бяха безопасни. Като крачехме назад към „Адски огън“, забелязах, че другарят ми беше много отчаян, и попитах за причината.

— Спомняш ли си какво обещах на баща ти? — каза той. — Досега съм спазил обещанието си донякъде, но искам да ти бъда в помощ още. Ти трябва да отидеш да живееш при губернатора, а аз ще трябва да се кача на някой нов кораб. Надявах се да те придружавам, докато не намериш баща си.

Аз му стиснах горещо ръката.

— Така ще стане — извиках и му разказах моя план.

Той се съгласи веднага с предложението и сякаш камък падна от сърцето ми.

Същата вечер аз се хранех с губернатора в една голяма зала, тапетите бяха с изгледи от тропически гори. Яденето беше отлично, а и домакинът не би могъл да бъде по-любезен към мен. Но умът ми не беше в яденето и едва овладях вълнението си, когато най-после се изкачих по широкото стълбище до спалнята, която беше приготвена за мен.

Почаках, докато другите обитатели на къщата заспят. Тогава със свещ в ръка пристъпих към балкона, който обикаляше цялата къща.

Тихо подсвирване отдолу, повторено три пъти, ми каза, че Дикстън е готов, както беше обещал. В същото време дочух слаб шум вдясно от падащ предмет и се спуснах да намеря края на едно тънко въже.