Чарлс Бенет - Адмирал Морган

Внимателно го потеглих и скоро намерих края на друго, по-дебело въже. Завързах го здраво за перилата на балкона и дадох сигнал, че съм готов да слизам.

Големия Дикстън беше отдолу, готов да ме поеме.

— Много добре, Дик — казах. — А сега към нашата среднощна визита на Морган!

— Съмнявам се дали ще бъде на кораба си — отвърна Дикстън. — Всички кръчми са пълни с буканиери. Видях, когато идвах насам, един човек и мисля, че беше Морган, но нямаше време да проверя.

— Жалко, Дик, но трябва да опитаме да го намерим.

Избрахме, доколкото беше възможно, по-крайни и по-тъмни улички. От време на време се препъвахме в тялото на някой смъртно пиян буканиер. Намерихме и подпряна, изправена фигура със забит в гърба нож. Порт Роял не се славеше като място за светии по онези времена, когато върлуваха Морган и хората му. Грабежите и убийствата бяха нещо обикновено.

Готвехме се да излезем от една много тясна и много тъмна уличка, когато Дикстън внезапно ме притиснало стената с мълчаливо движение на дясната си ръка. Почти без да дишам, се прилепих до стената, след което по даден от Дикстън знак тихо се върнах около десет метра назад в уличката.

— Идват буканиери — обясни Дикстън.

Бяха шестима, но вместо да продължат из по-широката улица, както очаквахме, те свърнаха в уличката, където бяхме скрити. Но не откриха присъствието ни, защото останаха в края на уличката. Очевидно бяхме попаднали на малка банда, която всеки момент щеше да стори нещо нечисто.

Дикстън се приближи до мен и аз усетих нещо твърдо, опряно о бузата ми. Треперещите ми пръсти се затвориха около дръжката на един пищов. Това ми даде храброст, за да бъда готов, ако почнеше борба. Изтеглих и ножчето, което винаги носех в колана си.

Минутите течаха бавно. От време на време дочувахме тихите гласове на нехранимайковците и по говора им разбрахме, че са французи.

Въпреки че говорех езика им съвършено, не можах да разбера много от това, което казаха. Но след дълго затишие бях сепнат от едно напрегнато пошушване: „Той иде!“

Виждахме неясните им фигури, готови да се нахвърлят върху нищо неподозиращия човек, който приближаваше. Но да позволим да се извърши грабеж или убийство, без да протегнем ръка да помогнем, беше нещо немислимо. Когато решихме, че жертвата е още на няколко метра от началото на уличката, Дикстън нададе предупредителен вик, към който и аз присъединих моя гласец.

Помислих, че изненаданите буканиери ще побягнат, без да се заинтересуват от броя на тия, които се спотайваха в тъмнината. Когато първите се спуснаха да бягат, един от злосторниците, навярно водачът им, стреля по посока към нас, а след това с див вик: „Да убием Морган първо!“ се втурна с гол нож към широката улица.

Другарите му се обърнаха и се притекоха на зова му. Яростни викове и звън от остриета стигнаха до ушите ни.

— Хайде, Дик! — извиках, макар че грамадният ми приятел, въпреки раната си, не се нуждаеше от подканване.

Той изтича от тясната уличка преди мене, пищовът му изгърмя и в следващия миг един от нападателите се гърчеше на земята.

Хвърлих бегъл поглед на схватката, преди да се присъединя и аз. Адмирал Морган, притиснат до стената, с усмивка на широкото си лице, водеше ръкопашен бой с останалите петима буканиери. Но въпреки неравната борба той съвсем нямаше намерение да се предаде. Замахваше и мушкаше, сякаш се беше отдал на любимата си игра.

Дикстън хвърли празния си пищов и сграби един от французите през кръста, но раната му не беше окончателно заздравяла и силите му изневериха. Той се намери на земята заедно с противника си.

Като откриха, че са атакувани отзад, водачът им излая някаква заповед и един от грубияните се обърна срещу мене, оставяйки трима да се борят срещу Морган. Когато нападателят ми разбра, че му предстои да се бори с хлапе, гадна усмивка се разля по грозното му лице и той размаха ножа игриво. Аз бързо насочих пищова си към него и стрелях, но прицелът ми беше неточен и куршумът профуча край окото му. Усмивката му стана по-широка и той се изкикоти, когато хвърлих празния пищов върху главата му и пак не улучих. Затворих си очите, когато видях как ножът му се изви нагоре, но веднага ги отворих с дивата мисъл, че трябваше да сторя нещо, за да спася живота си. Иначе кой щеше да намери баща ми? По една или друга причина бях забравил за острото ножче, което държах в лявата си ръка, и като не можех да сторя нищо друго, хвърлих се право върху противника с наведена глава.