Том Кланси - Оперативен център

— Добре. — Хван се усмихна.

— Моля? — изгледа го учудено Хонтак.

— Казах… че е добре. Тя ми спаси живота. А мъжът… който ме нападна?

— Служещ от нашата армия. В момента издирваме предполагаемите му началници.

Хван кимна немощно.

— Шофьорът ви, Чо, още не се е прибрал.

— Мисля… че е мъртъв. Вървете в къщичката… Село Янгю. Домът на Ким.

Хонтак извади бележник от вътрешния джоб на сакото си.

— Село Янгю — записа той. — Дали не се е върнала там?

— Не. Нямам представа къде… може да е отишла.

Това не беше съвсем вярно, но нямаше нужда Хонтак да го знае. Ким сигурно ще се опита да се добере до Япония, при брат си. От сърце й желаеше успех. Само че можеше да срещне доста препятствия по пътя си, а нейното благополучие беше най-важното нещо в момента… Та тя беше поставила спасяването на живота му над всичко останало и го бе докарала в болницата.

— Ако я намерите… не я арестувайте.

— Моля?

— Оставете я да отиде където пожелае. — Хван се пресегна и хвана Хонтак за ръкава. — Разбрахте ли? Не я задържайте.

В острия като на ястреб поглед на Хонтак проблесна някакво пламъче. Хван не можеше да определи кое притеснява младия служител повече — заповедта или това, че му пипат костюма.

— Р-разбрано, господин Хван. Но ако я открием, ще я проследим, нали?

— Не.

Пейджърът на Хонтак изпиука. Той погледна кой е номерът.

— Но тогава… какво да кажа на директора?

— Нищо. — Хван пусна ръкава му и го хвана за ревера. — И да не объркате нещо, Хонтак.

— Добре, господин Хван. А сега ме извинете, но трябва да се обадя в управлението.

— Не забравяйте какво ви казах.

— Няма, господин Хван.

В коридора Хонтак си издърпа ръкава, а после извади малък клетъчен телефон от вътрешния джоб на сакото си.

— Изкукуригал дърдорко — измърмори той, докато отиваше към машината за безалкохолни напитки в ъгъла. Набра номера от пейджъра си и се обади в кабинета на директора Юн Хун.

— Как е той? — попита шефът му. — Гледат ли го добре?

Хонтак се обърна с гръб към коридора и покри с длан устата си.

— Вече е в съзнание. Лекарите казват, че бързо ще се възстанови. Сър, той иска да закриляме шпионката.

— Какво?

— Да закриляме шпионката. Нареди ми да не я задържаме.

— Дай ми да говоря с него.

— Той спи, сър.

— Да не мисли, че ще я оставим да си отиде на север, след като е видяла и него, и няколко от агентите ни?

— Очевидно така иска. — Хищните му очи се присвиха. — Точно това каза.

— А поне обясни ли защо?

— Не. Нареди ми само да не я арестуваме и ми поръча да внимавам.

— Аха. За съжаление ще бъде трудно да изпълним искането му. Намерихме откраднатата кола, изоставена край един автомобилен магазин, и обявихме всеобщо издирване. Градската и пътната полиция също се включиха, а пътищата, водещи вън от града, се наблюдават от хеликоптери. Едва ли ще успеем да върнем всички.

— Добре, какво да предам на господин Хван?

— Фактите. Сигурен съм, че когато започне да мисли по-трезво, ще ни разбере.

— Естествено.

— Обади ми се пак след един час — поръча директорът. — Искам да знам какво е състоянието му.

— Добре. — Хонтак се върна на стола си пред вратата на Хван. На аскетичното му лице грееше усмивка.

Роджърс и Скуайърс изпълзяха до мястото, където беше залегнал Бас Мур. Мур подаде бинокъла си на подполковника.

— Това е отделението, което охранява източния периметър на базата — каза Скуайърс. — Доколкото знам, са петима.

Роджърс се вгледа към базата. Хълмът се спускаше стръмно надолу на около половин километър от площадката, където бяха насядали войниците. Освен няколко големи камъка нямаше никакво прикритие. В подножието на хълма бяха разположени две подвижни зенитни картечници. От лявата им страна бяха подредени на купчинки ленти с по две хиляди куршума. В долината под тях изгряващото слънце осветяваше нодоните през навесите от клони.

— Май ще трябва да се разделим на двойки — каза Скуайърс. — Мур, върни се и кажи на хората да се разпределят по двама. Ти и Пъкет потегляте първи. Отивате до ей оная скала, на шейсетина метра отляво. Виждаш ли я?

— Да, сър.

— След това свивате надясно към храсталака. Оттам нататък сами преценявайте, а ние ще ви следваме. Когато стигнем докъдето можем, ние с генерала ще открием огън отзад и ще дадем на противника възможност да се предаде. Те обаче няма да се предадат и когато тръгнат към нас двамата, ще ги приклещим от всички страни. Ще дам нарежданията си на всяка двойка поотделно, когато слизат оттук.