Том Кланси - Оперативен център

— Кли… магичната…

— Климатичната инсталация ли? Някой се опитва да отрови хората в казармите? — По лицето на доктора се изписаха едновременно и разбиране, и тъга. — Значи вие се опитвахте да ги спасите?

Доналд кимна слабо, после се отпусна назад, дишайки с усилие. Лекарят предаде информацията на войниците и отново се зае с раните.

— Колко жалко! — въздъхна той. — Съжалявам. Толкова е нелепо.

Доналд чу викове и тропот от стъпки откъм казармите. Понечи да попита: „Какво…“

— Какво става? — обърна се лекарят към един адютант.

— Войниците напускат казармите.

— Чухте ли? — обърна се лекарят към Доналд. Раненият се опита да кимне, но не можа. Примигна бавно и се загледа край лицето на мъжа в синьото небе.

— Дръжте се — каза му докторът и се обади за носилка. — Ще ви закараме в болница.

Гръдният кош на Доналд вече почти не се надигаше.

— А сега какво става? — попита отново докторът, а после се надвеси над американеца и се приготви да му прави изкуствено дишане.

— Проверяват инсталациите на другите помещения — съобщи адютантът. — Сега угаснаха лампите — изглежда спряха електричеството.

— Вие сте герой — каза докторът на Доналд.

„Наистина ли?“ — запита се Доналд. Синьото небе изсивя, а после потъна в мрак.

Разнесоха се изстрели, но лекарят не им обърна внимание, затисна носа на Доналд и вдъхна четири пъти в устата му. Притисна с пръсти каротидната му вена и като не долови пулс, повтори процедурата. Отново не напипа пулс.

Отдръпна се, приклекна и сложи палеца на дясната си ръка във вдлъбнатинката между гръдната му кост и ребрата. После с ръба на лявата си длан натисна долната част на костта — по осем пъти в минута. Помощникът му държеше ръката на Доналд и чакаше да се появи пулс.

Пет минути по-късно лекарят се отпусна назад. Помогна да прехвърлят Доналд на носилката и двама войници я отнесоха, като се правеха, че не забелязват любопитството на часовите от Южна Корея. Един офицер се приближи към доктора.

— Има ли някакви документи?

— Не проверих.

— Който и да е той, заслужава медал. Към климатичните инсталации на четирите спални помещения от източната страна бяха закачени варелчета с газ. Хванахме оня тъкмо когато се канеше да отвинти клапите.

— Само един ли беше?

— Да. Навярно не е бил сам, въпреки че сигурно нищо няма да ни каже.

— Самоуби ли се?

— Когато го обградихме, се опита да пусне газа. Принудени бяхме да стреляме. — Офицерът погледна часовника си. — Трябва да съобщя на генерал Хон Ку. Той тъкмо потегляше за срещата си с оня американски посланик. Този инцидент може да промени нещата.

Скрит зад ствола на един голям дъб, Ли наблюдаваше приближаването на трите джипа към северния вход на сградата за съвещания. Бяха потеглили от най-отдалечената част на базата, където се намираше щабът на генерал Хон Ку, и щяха да паркират точно пред вратата, да изчакат пристигането на представителите на Южна Корея и едва тогава да си тръгнат. Планът поне вероятно беше такъв.

Но ако Ли беше видял добре, севернокорейците напразно ще чакат, тъй като Доналд падна, улучен от куршум, докато тичаше към казармите. Очевидно и нападението над спалните помещения се беше провалило. Останалите изстрели, липсата на паника — всичко навеждаше на мисълта за провал.

Дланите му бяха сухи и стискаха здраво оръжието. Само да беше нападнал Доналд с него, а не с ножа. Щеше да привлече внимание, но можеше да избяга и…

Няма значение. Съдбата му даваше още една възможност, и то не по-малка.

Колите спряха и Ли видя генерал Хон Ку — дребен мъж, с широка като на змия уста и характер, който според слуховете бил също толкова змийски. Генералът ще изчака двадесетина минути, не повече, и ще влезе. Никой няма да се появи и той ще обяви на света, че Северът иска мир, но Югът не приема, и ще се върне в щаба си.

Сигурно това е планът им, помисли си Ли отново. Нямаше намерение да им даде възможност да го изпълнят.

От придружителите на Хон Ку го отделяха около сто и петдесет метра. Генералът седеше неподвижно на задната седалка на средния джип — трудна за улучване мишена, но не за дълго. Щом излезе от джипа, Ли ще прибяга, ще го застреля и ще убие колкото успее от шестте му придружители, а после ще побегне към тунела.

Но беше решен и да умре, ако се налага. Или щеше да поведе масите, или да се превърне в мъченик. Всички от групата бяха готови да се пожертват за каузата. А дори и бомбеният атентат, убийствата и нападението на Сун срещу Токио да не подпалят войната, техните действия ще вдъхнат вяра на противниците на обединението.