Том Кланси - Оперативен център

Мур отдаде чест и отиде да извика сержанта.

Роджърс продължи да разглежда терена.

— А ако онези долу все пак решат да се предадат?

— Ще ги обезоръжим и ще оставим петима от нашите да ги пазят. Само че тия няма да се предадат.

— Може би си прав — съгласи се Роджърс. — Сигурно ще се бият. Но когато войниците при ракетите чуят изстрелите, ще извикат подкрепления и ще ги изпратят по петите ни.

— Дотогава ще сме свършили. Ще оставя хората си по двойки, за да разпръснем противника и да го обезвредим на части. Ще се срещнем при централната палатка долу и ще измислим някакъв начин да запушим гърлата на тия птички. Само дано да не изхвръкнат предварително.

Роджърс взе от него бинокъла и огледа палатката.

— Знаеш ли, нещо не е наред.

— Какво например?

— Никой не излиза и не влиза при командващия базата. Не виждам и самия него.

— Сигурно закусва.

— Не знам… Худ каза, че двама избягали от ферибота на север. Ако наистина съществува заговор срещу КНДР, командирът няма да ги остави така лесно да се вмъкнат, да превземат базата и да пренасочат ракетите.

— А с подправени заповеди?

— Тук не става така. Севернокорейците работят със система с двойно подсигуряване. Ако командирът получи нови заповеди, ще се обади по радиостанцията в Пхенян за потвърждение.

— Може да са внедрили някого във висшето командване.

— Тогава защо ще пращат ония двамата? Защо просто не подадат заповедта от главния щаб?

— Имаш право. — Скуайърс кимна на току-що пристигналите Мур и Пъкет.

Роджърс продължи да наблюдава палатката.

— Чарли, имам някакво лошо предчувствие. Защо не ме оставиш да отида долу с двама бойци?

— И какво ще правиш там?

— Искам да се поослушам и да се уверя, че командването не е в чужди ръце.

— Времето няма да ви стигне, сър — поклати глава Скуайърс. — Ще ви отнеме поне един час да стигнете долу.

— Знам и затова оставям на теб да решиш. Само че войниците в базата са двойно повече, отколкото очаквахме. Ще има доста сериозна престрелка без никакви гаранции за успех.

— Винаги съм се молил да ми падне случай да откажа нещо на един генерал, а сега ще го изпусна. Добре. Желая ви успех, сър.

— Благодаря. Ще ти се обадя по полевия телефон, когато мога.

Роджърс и Мур се уговориха за маршрута, по който биха могли да заобиколят артилерийските гнезда, а Пъкет свали радиостанцията от гърба си и я остави на Скуайърс.

— И още нещо, Чарли — каза Роджърс, преди да потеглят. — Не се обаждай в Оперативния център, освен ако не се случи някакво произшествие. Нали знаеш колко си пада Худ понякога по моите идеи.

— Знам, сър — усмихна се Скуайърс. — Ще ви направи на пух и прах.

— Позна — каза Роджърс.

Слънцето се беше издигнало високо на хоризонта и хвърляше продълговати сенки зад камъните, когато тримата мъже потеглиха надолу.

Първият куршум улучи Грегъри в левия крак и го събори на земята, а вторият прониза рамото му и премина диагонално през тялото му. Но той веднага се подпря на лявата си ръка и се опита да се изправи. Не успя и задраска с пръсти по земята, мъчейки се да изпълзи сантиметър по сантиметър напред. Ножът изпадна от изтръпналата му дясна ръка.

Войниците дотичаха при него.

— Въздух… — простена Доналд на корейски. — Въздух…

После спря да се движи и се стовари на една страна. Усещаше някакво парене в левия крак, вълни от болка заливаха долната част на тялото му до кръста. Оттам нагоре не чувстваше нищо.

Мисълта, че е прострелян, някак остана на заден план в съзнанието му. Опита се да вдигне глава и да посочи с ръка.

— Кли… климатич… ната… ин… — Осъзна, че навярно напразно губи малкото останали му сили. Никой не го слушаше. А може би той не говореше достатъчно силно.

Някакъв човек в бяла престилка пристигна тичешком. Клекна до него, провери дали не се е задавил с нещо, опипа пулса му и повдигна клепачите му.

Доналд пресрещна погледа на мъжа с очилата.

— Казармите… — каза той. — Чуйте ме… климатичната инсталация…

— Не се напрягайте — нареди докторът. Разтвори сакото на Доналд и разкопча ризата му. Попи с марля кръвта и огледа набързо раната на рамото, откъдето беше влязъл куршумът, и другата, отляво на корема му.

Доналд успя най-после да се надигне на лакът.

— Не мърдайте! — скара му се лекарят.

— Вие… не разбирате…! Отровен… газ… казармите…

Мъжът изведнъж спря и го изгледа странно.