Том Кланси - Оперативен център

Изходът на тунела беше вкопан в югозападната стена на една огромна яма от артилерийско попадение и не се виждаше от базата, отдалечена на почти половин километър на запад или от оградата — на двеста метра южно оттук. Изглежда, беше дело на Ли и неговите хора. Севернокорейците биха го разположили по-близо до полигона, за да могат да се промъкват незабелязано на юг.

Залегна до стената на ямата и надникна над ръба й. От Ли нямаше и следа. На север се виждаха ниски хълмове, обрасли с дървета, из чиито падини и възвишения човек лесно можеше да се скрие. По спечената, суха земя не оставаха следи от стъпки и Доналд нямаше представа дали майорът е тръгнал към базата, или се е притаил сред хълмовете.

Като че ли имаше значение. По-важно бе да открие отровния газ. Независимо дали табунът е предназначен за базата или за някой град на север — примерно Пхенян в отплата за атентата в Сеул, — Доналд трябваше да отиде при генерал Хон Ку и да му съобщи.

Чувстваше се вече по-добре. Болката в мускулите му беше постихнала. Тръгна с бърза крачка, оглеждайки се за Ли, но навсякъде цареше спокойствие. На юг от базата часовите започваха да се прибират, а смяната им заемаше местата си.

Естествено, помисли си Доналд. Ли именно затова е избрал този час. Часовите винаги са най-небрежни, когато настъпи краят на дежурството им.

Отново погледна към задната част на казармите — стори му се, че нещо проблесна на лъчите на изгряващото слънце зад едно неголямо възвишение. Спря и напрегна очи. Видя го пак — беше нещо метално — и изтича няколко метра на юг, за да го разгледа по-добре.

Някакъв мъж се криеше, приклекнал в сянката зад една от казармите. На стената до него беше облегнато нещо — може би малък генератор. Без да изпуска мъжа от очи, Доналд се затича натам. Изведнъж осъзна, че металният предмет не е генератор, а климатична инсталация. До нея беше оставена някаква кутия.

Кутия… или варелче. Доналд забави темпото си. Ако в климатичната инсталация се вкара газ, действието му ще бъде светкавично и силно поразяващо. Завърналите се от постовете си часови веднага ще заспят от умора и няма да усетят нищо. Доналд хукна с все сила и с приближаването си видя, че задният капак на климатика е свален, а предметът наистина е варелче. Мъжът го вдигна над инсталацията.

— Спрете го! — извика Доналд. — Спрете оня човек зад казармата!

Мъжът се извърна да го погледне и се скри още по-навътре в сянката.

— Сарам салио! — извика Доналд на корейски. — Помощ! Ще избяга!

Отначало на една от кулите на южнокорейска територия, а после и на север запалиха прожекторите. И двата лъча се събраха върху Доналд.

Войниците, които бяха тръгнали към постовете си, заобиколиха тичешком казармата. Доналд замаха с ръце над главата си.

— Веднага изкарайте всички от помещенията! Там има газ — отровен газ…

Десетината мъже се щураха объркано. Някои от тях свалиха от рамената си автоматите АКМ и ги насочиха към Доналд.

— За бога, не! Не мене! Опитвам се да ви помогна…

Войниците си викаха нещо един на друг — Доналд не успя да разбере какво. После чу как един от тях извика, че пристига генералът и че оня човек имал „найфу“ — нож. Беше забравил, че държи нож.

— Не! — извика Доналд. — Не е мой! — Той го вдигна над главата си, за да го видят, и се приготви да го хвърли.

Два изстрела разцепиха тишината на утрото. Ехото им се носеше сред хълмовете дълго след като тропотът от стъпките на Доналд утихна.

Бяха изминали едва пет часа, след като го вкараха в операционната, но Ким Хван вече беше в пълно съзнание. Той се огледа около себе си и изведнъж си припомни събитията в къщичката. Както и обратния път… Ким… пристигането в болницата.

Извърна се на лявата си страна. До стойката на системата видя бяла жица и червения бутон за повикване. Внимателно вдигна ръка и го натисна.

На вратата се появи не някоя сестра, а Чой Хонтак, агент от отдела за вътрешна сигурност на КЦРУ Беше облечен в добре ушит черен костюм с жилетка. Млад, умен кариерист, той беше приближен на директора Юн Хун. Можеше да му се има доверие само ако го заплашиш с понижение.

Хонтак взе един стол и го премести до леглото.

— Как се чувствате, господин Хван?

— Като намушкан с нож.

— Така си е. Прободен сте на две места. Десният ви бял дроб и червата — също отдясно — са разкъсани. Хирурзите едва ви спасиха.

— Къде е… госпожица Чон?

— Оставила колата ви на паркинга, откраднала друга, а сега вече се вози в трета. Още не е постъпило оплакване за откраднат автомобил в тази част на града, така че нямаме представа нито каква кола кара, нито накъде е тръгнала.