Том Кланси - Оперативен център

Шофьорът на Хон Ку погледна часовника си, обърна се и каза нещо на генерала, който кимна.

Време беше да изпъдят САЩ от Южна Корея, патриотизмът да възтържествува, да се възцари нов милитаризъм и родината му да се превърне в най-силната, процъфтяваща и почитана нация в района.

Ким беше заровила почти четири милиона вона — близо пет хиляди щатски долара — в гробището на изток от града. Преструваше се, че коленичи край някой гроб, присядаше на пейките или спираше да си почине под някое дърво и пъхаше монетите и банкнотите в някоя дупка, под корените или между камъните. Намери парите си непокътнати. Никой не идва на гробищата, за да търси скрити съкровища.

Минаха почти три часа, докато обиколи скривалищата в мрака. После напълни резервоара на колата и потегли на североизток край река Пуканан към езерото Сойян. Там спря да си почине, докато търсеше из бележника си името на някой, от когото би могла да купи паспорт и да уреди прехвърлянето си в Япония.

Беше оставила радиостанцията в колата, нагласена на честотата, която бе използвал Хван за връзка с КЦРУ за да чува какво съобщават за нея. Известно време очевидно нямаха никаква представа къде се намира или каква кола кара. После, само няколко минути преди да тръгне, чу, че са намерили тойотата до автомагазина. Когато отново подкара към морето, КЦРУ се опитваше да открие с каква кола се движи.

Пътят с две ленти минаваше из красиви местности, но беше доста пуст. Ким започваше да се тревожи, че няма да намери друга кола. Единствената й надежда беше да стигне до националния парк „Сорак-Сан“, преди да са я издирили. Обикновено там имаше много туристи, а точно на север от храма „Пектам-са“ в западната му част, беше изграден огромен паркинг. Ще мине през прохода Тесунйон и ще поеме натам.

Съжаляваше, че спря, за да си почине при езерото. Постъпи глупаво, но толкова неща се бяха случили… а и изпитваше угризения заради убийството на непознатия. Всичко стана така лесно — един добър човек беше в опасност и тя застреля нападателя му. Едва после осъзна, че не знае нищо за убития, и се запита дали действията й наистина са били своевременни и оправдани и дали мъжът щеше да нападне и нея… или щеше да й помогне да избяга.

Ала единственото важно нещо в случая беше, че уби човек. Шпионката, която не е истинска шпионка, севернокорейката, принудена да дойде тук от обич към брат си, беше извършила най-големия грях. Никога нямаше да забрави лицето на мъжа в момента, когато го застреля. Болката и изненадата му, присветването на изстрела, тялото, което се стовари на земята някак непохватно, а не както става по филмите…

От радиостанцията на седалката до нея се разнесе ясен глас.

— Хеликоптер седем, тук е сержант Юй Сун. Край.

— Хеликоптер седем, прието. Край.

— Бялото БМВ е забелязано на бензиностанцията близо до стадиона „Тондемум“ преди около деветдесет минути. Потеглило е в източна посока, следователно в момента се намира някъде след Ине. Това е във вашия район. Край.

— Ще проверим и ще ви се обадим. Край на връзката.

Ким изруга. Точно беше подминала Ине и североизточния бряг на езерото — щяха да я настигнат за броени минути. Южнокорейските полицаи с голямо удоволствие издаваха глоби и тя не смееше да пришпори колата — нямаше регистрационен талон, а в калъфа на радиостанцията на пода бяха натъпкани няколко милиона вона. Продължи да кара с позволената скорост, като отчаяно се оглеждаше за някоя паркирана кола. Не попадна на такава и накрая стигна до парка. В далечината се издигаха скалисти върхове, по които се стичаха планински водопади. Служителите от охраната на „Сорак-Сан“ не бяха толкова мнителни като полицаите и Ким тъкмо се канеше да поускори, за да стигне по-бързо до паркинга, когато дочу приближаващия се шум на хеликоптер.

Натисна педала до дъно и се заоглежда за някое местенце край пътя, където да спре. Накрая реши да изостави колата и да продължи пеша, но хеликоптерът се появи над главата й, направи завой и се върна.

Тя рязко удари спирачките.

Хеликоптерът се задържа над Ким. Двама мъже в него сочеха към нея. Разнесе се някакво пищене — включиха високоговорителите.

— Наземният екип всеки момент ще пристигне — уведоми я гласът от хеликоптера. — Спрете и останете на място.

— А ако не се подчиня? — полугласно попита тя. — Какво ще направят?

Огледа пътя пред себе си. На около три километра по-нататък той започваше да се вие сред планините. Трудно щяха да я преследват по земя или въздух из завоите и стръмнините.