Хедър Греъм - Удоволствието на краля

Никой обаче не го чу. Едуард беснееше. Прибрал пищната мантия зад гърба си, високият крал от династията на Плантагенетите крещеше неистово.

— За Бога! Що за нелепост! Аз, Едуард, кралят-воин, не мога да проникна зад стените на крепост, управлявана от една жена!

Събраните край лагерния огън най-прочути кралски рицари мълчаха, смазани както от неговия гняв, така и от собственото си безсилие. Те бяха кални, уморени, окървавени и премръзнали. Превземането на Авил първо им се струваше проста работа. Крепостта се управляваше от Леноре, дъщеря на покойния граф Джон д’Авил, втори братовчед на краля.

Говореше се, че зад стените се крие френският крал, което и обясняваше упоритостта на Едуард, въпреки безспорния талант на графинята да борави с врящото олио, горящите стрели и другите методи за защита.

— Никой ли не може да ми даде съвет?

— Ваше величество! — провикна се отново Ейдриън. — Аз знам как да направим пробив в стената!

Най-сетне Едуард го чу и се завъртя на пети. Неговият повереник, шотландчето, стоеше на входа на палатката.

Момчето беше само на десет години, но вече доста високо, а широчината на раменете му обещаваше голяма сила. Златистият му поглед беше проницателен и мъдър. Майсторски боравеше с оръжие и изпитваше неутолимо желание за знания, което го приковаваше часове наред над някоя книга. Едуард беше на мнение, че проявява и завиден кураж, особено впечатляващ на тази крехка възраст.

— А, шотландчето ще ни дава съвет! — изръмжа гневно Брайън Пърт, който беше в лошо настроение, тъй като през деня го бяха изгорили по рамото. — Махай се оттук, момче!

— Чакай! — нареди кралят и студеният му син поглед постави Брайън на мястото му. — От шотландците сме се научили на доста неща! Влез, момче. В този момент съм готов да изслушам всеки тактически съвет!

Ейдриън застана в центъра на кръга, по-близо до огъня. С високо вдигната глава и изправени рамене, той си даваше сметка, че може да създаде впечатление за мъдрост и сила. Баща му го беше научил на това.

„Бедният човек, дори във вените му да тече благородническа кръв, трябва да бъде силен, момче. Ако надживееш тези смутни времена, синко, ще направя от теб велик воин. Разорените като нас трябва да се усъвършенстват и така в крайна сметка да победят. Никога не приемай поражението, момчето ми. Не и когато се страхуваш от по-силен противник. Не, и когато ти нанесат първия удар. Никога не се предавай! Единствената капитулация може да бъде смъртта. Бий се здраво, синко, бий се не само с мускули, а и с ум. Никога не преставай да учиш. Бий се за чест, бий се да си извоюваш място в този суров свят. Така ще побеждаваш дори и крале!“

Не беше минало кой знае колко време, откакто Карлин, вожд на клана Маклаклън, му беше казал тези думи. Внук на шотландски граф, кръвен роднина на покойния Робърт I Шотландски, той изтърпяваше последствията от разгрома на войските на сина на Робърт, Дейвид II, тъй като Едуард Английски бе поставил Бейлиол на трона на Шотландия. Всички тези неуредици създаваха у Ейдриън чувството, че воюва от самото си раждане. Бяха останали без реколта и добитък заради непрекъснатите битки с англичаните. И въпреки че на трона седеше Бейлиол, кланът Маклаклън се биеше за Дейвид II.

Но един ден, в разгара на битката, момчето бе зърнало баща си насред група добре въоръжени рицари. Един ездач бе свел поглед към Карлин и Ейдриън разпозна в него Едуард III, най-големия им враг. Беше сигурен, че английският крал е дошъл да убие баща му. Тогава всичко изгуби значение за него, дори самият живот.

Спусна се натам, стиснал в ръце малката си кама. С гневен крясък се хвърли върху Едуард и за малко не го събори от коня. Камата вече бе до гърлото, готова да нанесе смъртоносния удар, когато баща му го бе издърпал.

— Не, момче! Не!

— Обеси го! — извика един от рицарите. — Ваше Величество, то за малко не ви преряза гърлото!

Но кралят слезе от коня и повдигна шлема си. Ейдриън видя яркосини очи, красиво лице и златисто-руси коси.

— Да го обеся ли? Синът на един толкова храбър и доблестен воин, дошъл да се споразумее с мен? Не! Момчето току-що показа, че е по-смело и от най-добрите мои рицари!

От гърлата на неколцина мъже се разнесе нещо средно между мучене и рев, което трябваше да мине за смях.

— Владетелю Маклаклън! — продължи кралят. — Бяхме посрещнати подобаващо, което запази честта ти. Ако такава е волята ти, чудесният ти син може да дойде да живее в моя двор и да расте заедно с моя наследник. Аз ще се погрижа за безопасността му, а ти няма да опустошаваш повече северната ми граница.