Хедър Греъм - Удоволствието на краля

— Съгласен съм, Едуард, кралю на Англия!

— Не, татко, няма да те оставя… — започна Ейдриън, но Карлин му запуши устата с длан, а по-късно, сред развалините на семейната крепост, му разкри истината.

— Момчето ми, ние се бихме храбро, а Едуард е враг, когото уважавам. Един ден, гарантирам ти, Дейвид Брус ще се върне. Тук обаче умираме от глад. Искам да отидеш в кралския двор. Искам да знам какво става сред англичаните, искам те да поемат разноските за твоето обучение. Моля те да тръгнеш и да засвидетелстваш на краля на Англия същата вярност и послушание като на мен. Обичам те, синко. И се гордея с теб.

Не след дълго, когато вече се бяха придвижили на юг, Едуард призова отново момчето. И заяви със сериозен вид, сложил ръце на гърба си:

— Баща ти беше един от най-добрите бойци, които съм познавал, момче. И ти винаги ще се гордееш с него, тъй като всички ще тачат паметта му — и англичани, и шотландци.

— Паметта му?

— Той те изпрати при мен и сключи мир, тъй като знаеше, че умира. А сред непокорните членове на вашия клан има мнозина, които са готови да те убият заради семейните ви владения! Момко, твоята майка беше лейди Маргарет Мийдънлей. Нейният брат загина неотдавна в бой, а синът му умря от треска миналата седмица. Сега, момчето ми, ти си граф Мийдънлей и владетел на Регар. По волята на баща ти аз ще ти бъда настойник.

Затова сега Ейдриън беше при Едуард и се осмеляваше да говори на присъстващите рицари. Вече беше участвал в някои от атаките. Хората на краля признаваха неохотно способностите му — едни придобити в Шотландия, други — от същия майстор на меча, който обучаваше и кралските синове. До момента обаче усилията им бяха напразни. Красивата Леноре д’Авил ръководеше блестящо огнената защита. Наричаха я вещица и изкусителка, която прелъстява мъжете по пътя към унищожението. Много велики рицари щом погледнеха нагоре към нея, пленени от разветите й абаносови коси, намираха смъртта си. Дори Едуард беснееше и твърдеше, че хората му са омагьосани.

— Говори, шотландецо!

— Трябва да прокопаем тунел.

— Тунел?

— Нима ще продължите да принасяте мъжете в жертва на врящото олио и овесената каша, които графинята хвърля от стените всеки ден? Бихме могли много лесно да прокопаем тунел отдолу, през който да мине човек, за да отвори портите, и тогава вече да се бием честно.

— А! Трябва ни само един жертвен овен! — изрева Уилям от Челси.

— Помислете отново! — не се предаваше Ейдриън. — Чуйте ме! Какво повече можем да загубим, Ваше Величество? Ами ако портата е с двойни решетки? Толкова мъже ще умрат, хванати като в капан, докато графинята сипе отгоре им олио и стрели.

Робърт Оксфордски, един от по-възрастните рицари, служил дълго на краля, се обади в защита на момчето.

— Ейдриън познава архитектурата на тези замъци, Ваше Величество!

Едуард погледна своя повереник.

— Искам да видя плана. Начертай ми го, Робърт! Покажи ми, момче, какво имаш предвид.

Подкрепен от Робърт, Ейдриън се подчини и обясни как подобни стратегии са вършили работа в миналото.

— Ваше Величество, предлагам — намеси се Уилям от Челси, — нашето младо шотландче с всичките му книжни познания да влезе в замъка и така да допринесе за неговото превземане.

— То живее едва от едно десетилетие на тази земя! — озъби се Едуард.

— Но е готово да го направи, Ваше Величество! — възкликна възбудено момчето.

Трепереше от страх. Страхът обаче не беше нещо лошо. Лошо бе, ако му позволи да победи смелостта. Копнееше да се превърне във воина, за когото бе говорил баща му. Нямаше търпение да се докаже пред краля… и пред самия себе си.

В крайна сметка се реши да отиде.

Започна подготовката. Хората се прокрадваха до стените под прикритието на нощта и дъжда и копаеха. Ако ги откриеха, щяха със сигурност да загинат, тъй като защитниците на замъка можеха да наводнят тунела и да ги удавят.

Но успяха. Ейдриън се промъкна незабелязано зад стените. Под прикритието на мрака той сряза въжетата, които държаха портите, и английската войска нахлу.

Хванат като в капан между стените, през този ден той самият се би срещу десетина французи, решили да набучат главата му на копие и да я поставят на някой от крепостните зъбери. Би се отчаяно, едновременно срещу смъртта и срещу страха.

Същата нощ английските рицари и благородници вдигнаха тост за него, макар че не преставаха да го дразнят.

Едуард III, крал на Англия, наблюдаваше танца на пламъците. Най-сетне се беше озовал зад стените на замъка. Толкова беше уморен! Никога не бе предполагал, че ще се наложи да се бие до пълно изтощение. И то само за да открие, че френският крал не е в Авил!