— На клавикорда щеше ли да бъде по-добре?
Лоти извади безмълвно ръкописа и тръгна към края на пропастта. Вятърът развяваше къдрици от набързо свития кок и ги мяташе пред очите й, пречейки й да вижда.
— Не! — извика Хейдън, когато тя понечи да хвърли листовете в морето. Хвана раменете й и я дръпна към себе си.
— Не! — повтори той по-нежно. — Литературният свят може и да преживее загубата, но не съм сигурен, че някой от нас ще успее да стори това.
Стиснала ръкописа до гърдите си, Лоти се обърна към него.
— Започнах да пиша през първата нощ, когато чух призрака. Когато ми даде да разбера, че нашият брак не е нищо повече от едно име.
Хейдън направи няколко крачки встрани, като че ли сам се страхуваше от близостта й.
— Мисля, че едно такова разкритие ще те улесни, особено като се вземе предвид, че само „леденото докосване“ на ръката му е достатъчно „да събуди ужас във всяка невинна душа“.
Лоти го изгледа с гневен поглед.
— Май си научил наизуст всяка страница?
— Само избрани места — увери я той и скръсти ръце пред гърдите. — Предимно тези, в които се описва моето „пълно морално падение“ и „красивата ярост“ на „сардоничния ми вид“.
Лоти изстена.
— Не твоята, а на дука. Той е измислен герой, това не е биография.
— Навярно приликата между „маркиза убиец“ и „коварния дук“ е чиста случайност? — попита той и с вдигнатите си вежди наистина придоби сардоничен вид.
Тя преглътна и се опита да не заеква.
— Е, навярно съм заимствала някои мотиви от живота ти, но не смятам, че си продал душата си на дявола.
— Има хора, които са тъкмо на това мнение — отговори тихо той и от лицето му се изтри целият сарказъм.
Когато Лоти го погледна, под разкаянието й си появи слаб лъч на надежда. Навярно още не бе късно да поправи грешката си. Като закри сърцето си с полуготовия ръкопис, направи крачка към него.
— Защо не ми дадеш възможност да те убедя, че се лъжеш?
С рязко движение Хейдън отметна една къдрица от челото си.
— Какво точно искаш от мен?
Лоти пое дъх и си пожела да бъде поне на половината толкова безстрашна като героинята си.
— Моля те да ми разрешиш да разкажа истинската история за теб, която скандалните вестници никога няма да напишат.
Хейдън я погледна по-скоро съжалително:
— Мислиш ли, че историята е напреднала дотолкова, че е невъзможно да промени образът на „коварния дук“.
— Никога не е късно — отговори тя и направи още една крачка към него. — Не и когато има някой, който да вярва.
Хейдън се вцепени.
— Обвиних те, че имаш склонност към мелодраматичното, милейди а не към сантименталности.
Почти болезнено Лоти осъзна загубата. Тя отново беше „милейди“, а не „мила моя Лоти“ или „сладка“. Но опасността да изгуби нещо още по-важно, й даде смелост да отговори:
— Не става дума да превърна чудовището Франкенщайн в добър човек. Става дума за това, да защитя един човек, обвинен несправедливо за убийството на жена си, която е обичал повече от живота си.
Въпреки че Лоти успя да изрече думите, без да трепне нито мускул по лицето й, те като с остра шпага пронизаха сърцето й.
С безмълвно проклятие Хейдън направи няколко крачки към ръба на скалата, застана там и се загледа във вълните, украсени с корони от пяна. Профилът му беше замръзнал като небето.
Лоти приближи до него.
— Всичко, от които се нуждая, за да възобновя доброто ти име, е истината за Жюстин. Ти си разказал на властите, че това е било нещастен случай. Тя беше ли упоена с опиум? Изтича ли от къщата и изгуби ли се в мъглата? Трябва само да ми разкажеш какво се случи през онази нощ на скалите. А аз ще напиша щастливия край, който заслужаваш.
Протегна към него ръце с желание да се притисне до тялото му. След последната нощ отказваше да вярва, че тези толкова неясни ръце са в състояние да хвърлят от скалите една беззащитна жена.
Когато погали с края на пръстите си ръкава на дрехата му, той внезапно се обърна, сграбчи я за раменете с твърди и безцеремонни ръце и я обърна с гръб към скалистия морски бряг.
— Казваш, че искаш да знаеш истината, милейди, а какво ще се случи, ако няма щастлив край за нито един от нас двамата. Какво?
Като се помъчи да намери опора и да се задържи с токовете на обувките си върху каменистата земя, Лоти се отдръпна от съпруга си, ужасена от мрачните му очи. В същия миг се разкая, но беше късно. Онази добре позната маска на примирена умора бе покрила лицето му.
След като я издърпа от скалите, Хейдън я пусна и приглади гънките върху ръкавите й, там, където я беше държал.
Читать дальше