Тереза Медейрос - Скандална нощ

Не й беше необходимо много време, за да намери това, което търсеше. Беше поставила несесера за писане най-отгоре на набързо събрания си багаж. Седна в долния край на леглото, вдигна високо краката си, за да се предпази от Мирабела, и отвори кутията. Беше нахвърляла страниците на ръкописа, без да си направи труда да ги подреди. Беше й все едно дали са омачкани или скъсани.

Ако Хейдън не ги беше намерил, тя навярно щеше да седи в господарската спалня на Оукуайлд и щеше да чака съпруга си да дойде и да задоволи страстта й. За момент Лоти измъчено затвори очи. Осъзна, че умелите ръце на Хейдън и неговите изобретателни устни се грижеха за това, неговата наслада да бъде и нейна.

Тя отвори очи и изгледа ръкописа. Брилянтната й творба не беше нищо повече от заплетеното фантазьорство на едно разглезено дете, на което казват, че драсканиците му се шедьовър. Когато прелисти страниците, грубият глас на Хейдън започна да я преследва по-настойчиво от призрак.

Не мислиш ли, че историята е напреднала дотолкова, че е невъзможно да промени образът на „коварния дук“.

Никога не е късно — беше отговорила тя. — Не и докато има някой, който вярва в него.

Но тя не беше повярвала в него. Никой не бе сторил това. Нито скандалните вестници, нито обществото, нито дори собствената му дъщеря. И тя самата се оказа една от тях, когато искаше от него да й каже истината, макар че отдавна я знаеше в сърцето си.

Изведнъж Лоти разбра защо вниманието на семейството й беше неприятно. Тя заслужаваше точно толкова внимание, колкото Хейдън — презрение. Тя имаше точно толкова вина за раздялата, колкото и той.

Осъзна и какво трябва да направи. Сграбчи купа с листовете. Никога съзнателно не беше унищожавала и ред от написаното, но сега не се поколеба и секунда, когато стана от леглото и се доближи до камината. За кратко задържа листовете до сърцето си, после ги хвърли в танцуващите пламъци.

Не остана да гледа, как изгарят. Вместо това се върна до несесера за писане, извади празен лист хартия, перодръжка и ново шишенце с мастило. Като използваше за подложка кутията на несесера, се облегна удобно на възглавниците и започна да пише. Ръката й окрилено се плъзгаше по страниците.

— Какво, по дяволите, прави горе?

Стърлинг стоеше с ръце на кръста и гледаше мрачно към тавана на гостната.

— Лампата й свети до сутринта, облича се като чистачка и приема храната само в стаята си.

— Добре, че поне яде — отбеляза Лора от мястото си на софата и приглади бродерията си. — Куки се кълне, че омита всяка табла до последната троха.

— Не се страхувам за апетита й, а за душевното й състояние. Вече почти от два месеца е в Лондон, а не е посетила дори и един чай или соаре. Бедният Джордж така умира от скука, когато трябва да забавлява мис Дъмуинкъл, че му се иска да си оскубе косите. Или нейните. Освен това Лоти отказва да напусне къщата и единственият гост, когото приема, е този мошеник Таунсенд.

Една дълбока бръчка на челото още повече помрачи още повече лицето му.

— Досега не е споменала и дума защо Оукли я е изпратил тук. Мислиш ли, че е възможно…

— Не, в никакъв случай. — И Лора уверено прокара иглата през материята. — А ти нямаш право да я питаш. Настроенията на Лоти може би се менят, но сърцето й никога не се колебае.

— Ако знаех, че негодникът я е върнал вкъщи, след като я е зарязал, бих го застрелял на място. — Той прокара ръка през косата си и въздъхна. — Не знам колко дълго ще издържа тази тайнственост. Надявам се, че ще ни се довери.

Лора стана и нежно се притисна към него.

— Имай търпение, мили — каза тя и хвърли поглед към тавана — Може би точно сега ще го направи.

— Лельо Лоти! Лельо Лоти!

Лоти отмести ръкописа настрани и въздъхна. Можеше да не допусне целия свят до себе си, докато работеше, но беше невъзможно да остави без внимание възбудените викове на племенника си. Когато искаше да каже нещо, той надаваше възбуден вик, а за особени случаи пазеше още по-силните крясъци.

Тя разтри кръста си, стана от бюрото и забърза към прозореца, захвърляйки пътьом престилката на Куки. Въпреки че бе изгубила всяка надежда да измие мастилото под ноктите си, тя беше достатъчно суетна, за да пази красивите си дрехи.

Отвори прозореца и се надвеси, а яркото следобедно слънце я заслепи. Миналата нощ бе спала само три часа и се чувстваше толкова изтощена, като пеперуда, току-що излязла от пашкула си. Накрая откри племенника си върху най-долния клон на бряста в края на алеята с дърветата.