Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Това тук е една от най-завладяващите книги, които някога съм чел. Смея да твърдя, че дори и най-безчувственият читател не би могъл да я довърши със сухи очи и с неразвълнувано сърце. Няма предвид, че тя не отговаря на нашия стандарт, напротив, тя го превъзхожда и мястото й е в реномирано издателство като нашето.

Лоти го гледаше невярващо и се питаше дали това не е сън. Тя дори не забеляза как сълзите потекоха по бузите й, докато Нед не й подаде кърпата си.

— Ако предпочета вашето издателство пред другите — обърна се към него тя и отново погледна изцапаните му с мастило пръсти, — ще го издадете ли?

Мистър Бил кимна и усмивка огря длъгнестото му лице.

— За мен ще бъде както чест, така и удоволствие.

— Чухте ли, Нед — обърна се Лоти към приятеля си и се усмихна през сълзи. — Ще стана известна.

Над имението Оукуайлд бушуваше леден вятър.

Той свистеше над тресавището, над комините и отравяше дъха на всеки със своята неумолимост. С невидимите си пръсти изтръгваше листата на дърветата и те оставаха да стърчат голи. Изтриваше всеки полъх на лятото, докато този кратък сезон не остане само хубав спомен.

Някои твърдяха дори, че ако излезеш пред вратата и наклониш глава в подходящ ъгъл, можеш дори да чуеш камбаната, с която преди сто години разбойниците примамвали към гибел върху насечените скални рифове нищо не подозиращите капитани и техните кораби. Други шепнеха, че това е същият вятър, който духал в онази съдбоносна нощ, когато загина първата съпруга на господаря, същият вятър, който довява до ушите отчаяния й вик.

Слугите бързаха да се приберат в стаите си и заключваха вратите веднага щом се стъмнеше. В прииждащия мрак те се страхуваха да срещнат не призрак, а един мъж. Въпреки че по цял ден той стоеше барикадиран в кабинета си, през нощта с часове бродеше по пустите коридори и мрачното му лице с горящи очи не приличаше на човешко.

Въпреки че, след като отпрати жена си, а после и дъщеря си, от музикалния салон вече не звучеше музика, призрачна или реална, слугините избягваха да прекрачват прага на стаята. Никоя от тях не можеше да се отърси от неприятното чувство, че е наблюдавана. Бързаха да напуснат салона, а сърцето им биеше лудо, когато се окажеха сами пред портрета на първата лейди Оукли. Едно младо момиче се кълнеше, че докато бършело праха от рояла, от клавишите се разнесъл такъв отровен дъх на жасминов парфюм, че то едва успяло да напусне стаята, за да не се задуши. След като една порцеланова статуетка падна от перваза на камината и едва не улучи главата на Меги, нито щипането на Марта, нито заплахите на мисис Кавендиш за моментално уволнение бяха в състояние да накарат някоя наплашена до смърт слугиня да се върне в музикалния салон.

Лакеите се кълняха пред Джил, че в някои коридори има леденостудени места, където започвали неконтролируемо да тракат със зъби и тичали в кухнята, за да се стоплят на печката.

Когато Марта нерешително докладва на Хейдън за нарастващия страх у слугите, той предложи да назначат други, по-малко суеверни. Самият той вече не вярваше в призраци. Те го бяха изоставили, когато копнееше за тях.

След като преди повече от четири месеца изпрати Алегра в Лондон, Хейдън настояваше слугите да оставят запалена лампа в стаята й през цялата нощ. Понякога отваряше вратата, надявайки се да я види заспала с поруменели от съня бузи, прегърнала куклата на Лоти. Но леглото беше празно.

В ранните часове на утрото той стоеше пред салона и се надяваше да чуе тракането на чаени чаши, смях или последните ноти на някоя смешна шотландска песничка. Но от там вееше само тишина.

Неговото безцелно бродене завършваше винаги на третия етаж на дома в спалнята на Лоти. Когато първият път отвори вратата, остана изненадан, че тя е оставила повечето от нещата си. Навярно много е бързала, казваше си горчиво той, водена от отчаяното желание да избяга най-после от него. Хейдън бе видял страха в очите й онзи ден на скалите, когато сложи ръце на раменете й. Това беше страх, който никога повече, докато е жив, не искаше да види в очите на жена. И особено в очите на Лоти.

Той бавно се разхождаше из стаята й, преследван не от призраци, а от спомени. Виждаше я как бърчи носа си, когато се смее, как блести косата й, когато се спуска с колелото по склона, чуваше тихите сподавени звуци, когато с устните си я хвърли в сладката пропаст на страстта. Въпреки че искаше да помоли Марта и мисис Кавендиш да опаковат нещата й и да ги изпратят в Лондон, всяка нощ Хейдън затваряше зад себе си вратата и оставяше всичко на място, както го беше оставила тя.