Тереза Медейрос - Скандална нощ

— Лельо Лоти! Лельо Лоти! — Осемгодишният Никълъс беше облечен с късо вълнено жакетче. — Истина ли е това, което говорят за Корнуол? Че там има ужасни великани, които използват костите на децата като клечки за зъби?

— Мисля че не, Ники. — Лоти махна една тъмна къдрица от кафявите очи на племенника си. — Великаните от Корнуол ядат децата заедно с костите. А когато посред нощ се опитваш да заспиш, се чува как ги хрускат.

Когато той, зарадван, изкрещя от ужас, неговата деветгодишна сестра само обърна презрително очи.

— Момчетата са толкова глупави. Целият свят знае, че в Корнуол изобщо няма великани. Или където и да е по света.

— Права си, Ели — каза Лоти с непроменена сериозна физиономия. — Но то е само защото морските чудовища са ги изяли всичките.

— Видя ли — извика Никълъс — Нали ти казах, че има морски чудовища в Корнуол. — И като крещеше триумфиращо, дръпна силно една от златните къдрици на сестра си. Докато той се отдалечаваше от нея с танцова стъпка, чичо Тейн отстрани със сигурна ръка близнаците и кучетата от опасната зона.

— Отвратително джудже такова… — Ели забрави за всички усилия да се държи като дама, хукна след брат си и го подгони по алеята с дърветата.

Докато ги наблюдаваше, Лора обгърна талията й.

— Защо си толкова тъжна? Не можеш да ме убедиш, че са ти липсвали техните непрекъснати кавги?

— Само си помислих с какво удоволствие бих им представила някого, когото познавам.

— Дъщеря ти ли?

Лоти осъзна, че до този момент никога не беше разглеждала Алегра като своя дъщеря и гърлото й се стегна.

— Да — тихо каза тя. — Моята дъщеря.

Стърлинг учудено гледаше към каретата.

— Къде е най-внимателният от всичките съпрузи? Ако се е скрил в каретата и не смее да се покаже, защото се страхува да не го застрелям, можеш да му съобщиш, че Адисън е прибрал пистолетите за дуел на сигурно място.

Лоти пое дълбоко въздух, колкото й позволяваше корсетът. Настъпил бе моментът, от който се страхуваше. Насили се да направи радостна физиономия и усмихната се обърна към зет си.

— Страхувам се, че Хейдън не беше в състояние да ни придружи. По това време на годината в Оукуайлд има много работа и той не може да отсъства. Въпреки това настоя да дойда. Знае колко ми липсвате и не искаше да ме лишава от вашето общество.

Стърлинг се усмихна тихо.

— Това, което разбрах от писмата ти, е, че той е напълно обсебен от чаровната си млада жена. Учудвам се, че можете да издържите разделени повече от един ден.

Джордж иронично забеляза:

— Или повече от час.

— Джордж — скара му се тихо Лора и постави предупредително ръка на рамото му, като през това време наблюдаваше изпитателно Лоти.

Лоти почувства как усмивката й се стопява. Откакто напусна Оукуайлд, тя не проля нито една сълза, но сега очите й започнаха опасно да парят. Като осъзнаваше болезнено съчувствения поглед на Нед, каза:

— Разбира се, че е ужасно трудно да сме разделени, без значение колко дълго. Сигурна съм, че той се чувства точно толкова изгубен, колкото и аз.

Джордж, който не беше забелязал нарастващата тъга на сестра си, я потупа ободряващо по рамото.

— След като държиш нещастното момче под чехъл, колко време ще останеш при нас?

— Страхувам се, че завинаги — извика Лоти, избухна в сълзи и се хвърли в прегръдките на Лора.

Най-после Лоти седеше сама в старото си легло с камара меки бели възглавници зад гърба. Въпреки че беше топла лятна вечер, в камината гореше приятен огън и отопляваше подредената спалня. Куки дори беше донесла една увита в кърпа топла керемида и я беше пъхнала под чаршафите в долната част на леглото, за да топли пръстите на краката й. Кратунчо и Мистър Скокльо се гледаха с мрачни погледи, преди да решат на кого се пада привилегията, да се излегне върху нея.

По-рано на Лоти би й било приятно, семейството й да я утешава, но днес почувства облекчение, когато Лора най-накрая ги помоли да я оставят сама. Имаше чувството, че не може и минута повече да изтърпи съчувственото цъкане с език на Даяна или Куки, още по-малко заканите на Стърлинг, Джордж или Тейн да хванат подлия й мъж и да му изтръгнат сърцето, защото я е накарал да плаче.

Лора излезе последна. След като утешително стисна ръката на Лоти, тя само каза:

— Когато си готова да говориш, аз съм на твое разположение.

Лоти отметна завивката и слезе от леглото. Въпреки че бе много приятно цялото семейство да се грижи за нея, тя вече не беше малко момиче. Беше оставила зад себе си възрастта, в която една чаша горещ шоколад или топло парче от медения сладкиш на Куки можеха да я излекуват.