Тереза Медейрос - Скандална нощ

Лоти протегна уморените си крака и си спомни с неудобство всичко, което се случи през изминалата нощ. Имаше мускулна треска на места, на които изобщо не подозираше, че има мускули. Ако не беше топлото, дразнещо, но приятно чувство на нараненост, тя щеше да се попита дали всичко не е било само прекрасен сън. Може би беше по-лесно да повярва, ако се бе събудила в леглото на Хейдън, а не в собственото си, а най-добре би било в неговата прегръдка.

— Хариет — попита тя и постави ръце върху коленете, — не намираш ли за странно, че маркизът и аз не спим в обща спалня?

Приятелката й сви рамене.

— Защо? Родителите ми едва издържат да живеят в една къща. Ще ми разкажеш ли какво те държа будна тази нощ? Да не би завръщането на духа? — Хариет я погледна загрижено през рамо. — Очевидно съм проспала шума, но слугите си шушукат цяла сутрин за това. Някой или нещо отново е свирило на пиано в музикалния салон. Отначало всички помислили, че е Алегра, но когато Марта погледнала в стаята й, тя кротко си спяла в леглото. Меги казва, че Марта побързала да се върне в крилото на слугите, защото мислела, че полата й ще пламне. — Хариет изглеждаше очарована от случката. — О, този път нямало вопли, но след като музиката спряла, слугите се кълняха, че чували стонове.

— Нищо ново! — и с надеждата, че ще прикрие както смеха, така и изчервяването си, Лоти постави ръка пред лицето си и се престори, че се прозява.

Очите на Хариет станаха още по кръгли и по-големи.

— Марта ми разказа, че й се причуло като че ли измъчвали до смърт някоя бедна душа.

Лоти се видя, как лежи изпъната върху капака на рояла, отмаляла под силното тяло на Хейдън след вълната на неописуема наслада, върху дивана, възбудена от радостно очакване, когато той коленичи зад нея. Единствената смърт, за която беше виновен съпругът й, беше тази, наричана от французите „le petit mort“ (малка смърт). А такава смърт искаше да изживее с удоволствие още хиляди пъти под умелите му ръце.

Не успя да прикрие блажената тръпка.

— Можеш да кажеш на Меги да не се страхува. Мисля, че повече няма да чуваме призрака.

— Как може да си сигурна в такова нещо?

Лоти не се реши да издаде тайната на Жюстин, най-малкото пред Хариет. Беше благодарна на жената, че нейната завладяваща музика беше привлякла нея и Хейдън в салона.

— Имам такова чувство — отвърна тя. — И освен това, кой непрекъснато се връща в миналото, когато съществува бъдеще, към което се стремим.

С надеждата че тя, Хейдън и Алегра действително ще се превърнат в истинско семейство, Лоти отметна завивките и скочи от леглото.

— Умирам от глад. Добре ли чух, че спомена за чай? Мога да изям една табла с гевречета. — И преди Хариет да отговори, тя изтича до прозореца и го отвори. — Как съм могла да проспя такъв ден? Навън е толкова прекрасно.

Пред прозореца вятърът брулеше безкрайното тресавище и носеше разкъсани сиви облаци по мрачното небе.

Лоти се обърна към Хариет, а тя толкова изумено я гледаше, като че ли бе загубила разсъдъка си.

— Сигурна ли си, че не ти е пробутал отрова?

Лоти се засмя:

— Ако е така, искам още, тъй като няма нищо по-сладко от тази отрова.

Преди да успее да затвори отново прозореца, един порив на вятъра нахлу в стаята и разпиля листовете по писалището. Двете с Хариет побързаха да ги съберат. Лоти бе успяла за прибере половината в несесера за писане, когато усети, че нещо не е в ред. Всички листове, които държеше в ръката си бяха празни.

За миг ги изгледа объркано и с намръщено чело. След това взе от Хариет останалите листове. Те също бяха бели и чисти, като в деня в който бяха купени от магазина за хартия на Бонд Стрийт.

— Какво има? — попита Хариет и погледна треперещите ръце на Лоти. — Бледа си като призрак.

Лоти отчаяно започна да рови в тайното отделение. Но то беше празно.

— Ръкописът ми — прошепна тя и в стомаха й се разля леден студ, когато си спомни всяка написана дума от идването й в имението Оукуайлд. — Изчезнал е.

След неуспешно търсене из къщата Най-после Лоти намери Хейдън на скалите, недалеч от пропастта. Изглеждаше като статуя на фона на сивото море и мрачното небе. Въпреки че от нейното място не се виждаха насечените скали, Лоти почти можеше да усети техните остри зъби прилични на разтворена паст, готова всеки момент да погълне глупавите или лудите.

Хейдън четеше унесено листовете в ръката си и със светлите си панталони и бяла риза с отворена яка и с черните си ботуши, приличаше точно на злодея от романа. Вятърът развяваше тъмната му коса. Когато Лоти видя сурово стиснатите му устни, не можа да повярва, че точно тези устни преди няколко часа й бяха доставили такова удоволствие.