Том Кланси - Баланс на силите

Маккаски сведе поглед.

— Момчета и момичета, знаете за каква акция става въпрос, а също така и какви рискове има. Полковник Огъст ми каза, че сте запознати също така и с правните и моралните й аспекти. Получихме нареждане от президента да отстраним един много опасен деспот от властта. Трябва да използваме всички средства, с които разполагаме. Нямаме подкрепата на обществеността. Нямаме и подкрепата на законното испанско правителство, което в момента е напълно объркано. Ако някой от вас бъде заловен, няма да му се помогне от нито една от двете страни, освен по традиционните дипломатически канали. Разполагаме обаче със следното: възможността и дълга да спасим десетки хиляди човешки животи. Аз лично смятам, че това е висока чест. Надявам се, че и вие възприемате нещата така.

Луис пристъпи напред.

— Ще имате също така и благодарността на много испански поданици, които никога няма да разберат какво сте направили за тях. — Той се усмихна. — Вече обаче имате благодарността на няколкото испанци, които със сигурност знаят какво смятате да предприемете. — Той застана до Маккаски и отдаде чест на всички. — Vaya Con Dios, приятели. Бог да е с вас.

Отец Норберто отлетя за Мадрид с частния самолет на висшия йезуитски свещеник — двайсет и две годишна „Чесна Конкуест“, боядисана в светлолилаво и червено, с потъмнени прозорчета и малка църковна ризница в задната част. Единайсетместното летателно средство с две перки беше много шумно и подскачаше на всяка въздушна яма.

„Като почти всичко в Испания напоследък“ — помисли си Норберто с горчивина, докато стискаше с все сила дебело подплатените облегалки за ръцете.

Дори обаче докато си мислеше така, той знаеше, че това не е вярно. Поне не напълно. Той пътуваше с петима други свещеници от северното крайбрежие. Докато неговата душа се гърчеше от болка, те изглеждаха доста спокойни.

Норберто дишаше тежко. Надяваше се тяхното самообладание да му помогне да се овладее. Щеше му се по някакъв начин да отклони мислите си от личната си загуба и да се съсредоточи върху историческата задача, пред която бяха изправени. Да се опитваш да поддържаш душевния мир в един град с над три милиона души беше предизвикателство, пред каквото той никога не се беше изправял. Може би обаче сега му беше необходимо нещо тъкмо такова. Нещо, което да го държи настрана от ужасната загуба, която го беше сполетяла.

Възрастният отец Хименес седеше до Норберто на задния ред. Хименес беше свещеник в село Ларедо, което беше още по на запад по крайбрежието. Малко след като се бяха издигнали във въздуха, Хименес извърна поглед от прозорчето и се наведе към Норберто.

— Чух, че сме щели да се срещаме с прелати от други вероизповедания. Говореше високо, за да се чуват думите му над рева на двигателите. — На срещата ще има поне четирийсет души.

— Имаш ли някаква представа защо е избрал точно нас? — попита Норберто. — Защо не например отец Иглесиас от Билбао или отец Монтоя от Толедо?

Хименес сви рамене.

— Предполагам, че защото енориите ни са много малки. Нашите енориаши се познават помежду си и ще могат да си помагат един на друг, дори нас да ни няма.

— И аз така си помислих в началото — каза Норберто. — Но я се огледай. Почти всички тук са от най-възрастните членове на ордена.

— Поради което и най-опитните — поясни Хименес. — Че на кого е по-добре да се повери подобна акция?

— На младите — предположи Норберто. — На енергичните.

— Младите задават прекалено много въпроси — каза Хименес и побутна с пръст Норберто по рамото. — И ти си млад, приятелю. Може би на висшия отец просто му трябват мъже, на които може да има доверие. Мъже, на които да може да каже нещо и то да бъде изпълнено без забавяне или оплакване.

Норберто не беше толкова сигурен по този въпрос. Не знаеше дори защо се чувства така. Може би беше плод от голямото му страдание или пък от безцеремонния начин, по който му бяха наредили да отиде в Мадрид. А може би — замисли се той с усещането за прокоба — Бог го побутваше с пръст, точно както го беше побутнал Хименес току-що.

— А случайно да знаеш поне къде се събираме? — попита Норберто.

— Когато ми се обади — отвърна Хименес, — отец Франциско спомена, че ще ни отведат в Нуестра Сеньора де ла Алмудена. — По нежното бяло лице на свещеника се плъзна блага усмивка. — Странно се чувства човек, когато напуска малката енория и отива на такова място. Чудя се дали нашият Господ Бог се е чувствал по същия начин, когато е тръгвал от Галилея, за да проповядва Божието царство и на други градове. Усещането да те изпращат така е странно, Норберто, но и приятно.