Том Кланси - Баланс на силите

Норберто погледна другите свещеници отпред. Въобще не споделяше оптимизма на Хименес. Проповедите ща свещениците трябваше да свършат работа преди хората да се нахвърлят един срещу друг. Преди да започнат да всяват размирици и… да се избиват. Норберто не се опитваше и да си представи как се е чувствал Иисус, когато се отправил към пустошта. Докато си мислеше за това обаче, той си представи, че по всяка вероятност Иисус се е чувствал разстроен и отвратен от едно общество, изпълнено с предразсъдъци и недоверие, с насилие и неморалност, с алчност и разногласия. Изправен пред подобно нещо, на Иисус му е оставало едно-единствено място, където да потърси нови сили.

В стреса и тъгата си Норберто беше изгубил всякаква представа за това място. Той затвори очи, сведе глава и започна да се моли на Бог да му даде куража да поеме бремето си. Молеше се за мъдростта да вижда кое е правилното, както и за силата да преодолее внезапно обзелата самия него злоба. Трябваше да се държи за вярата, която се отдалечаваше от него със скоростта на светлината.

Самолетът пристигна в Мадрид доста рано, но беше принуден да кръжи над летището половин час. Обясниха им, че военните полети имат предимство. Когато най-сетне в десет часа успяха да кацнат, групата им мина през терминал номер две, където се присъедини към други свещеници от цялата страна. Отец Норберто разпозна неколцина — отец Алфредо Ластрас от Валенсия, отец Касто Сампедро от Мурсия и отец Сезар Флорес от Леон. Нямаше време обаче за нищо друго, освен да си стиснат ръцете и да си кажат по две думи, защото почти веднага ги поведоха към един стар автобус, който да ги откара до катедралата „Алмудена“. Норберто седна до един отворен прозорец, отец Хименес пак се настани до него. Движението по пътищата на града беше съвсем ненатоварено, особено по Авеню де Америка, така че старият автобус стигна до известната — но също и доста често оплювана — катедрала за не повече от двайсет минути.

Строителството на внушителната катедрала бе започнало Още през девети век. Едва била завършена основата, когато строителната работа спряла заради нашествието на маврите. Нашествениците построили точно до нея здравата си крепост. Когато маврите били прогонени от Испания, а крепостта била разрушена, за да се освободи място за кралския дворец, имало планове да продължи работата и по катедралата. Влиятелният и завистлив архиепископ на Толедо обаче не искал да има по-внушителна църква от неговата. Хората, които давали пари за довършването на една църква, която се намирала върху омърсена от маврите площ, можели да очакват не само отлъчване от църквата, но и смърт. Минали почти цели седемстотин години преди довършването на църквата да продължи. Дори тогава обаче парите и всякакви други средства били съвсем недостатъчни. Поради тази причина, когато се довършвала някоя част, минавали години преди строителството да продължи. В резултат се получило хаотично разнообразие от стилове. Най-накрая, през 1870 година, заприличалата на колажно произведение църква била разрушена и се начертали плановете за една нова неоготическа църква. Строителните работи започнали през 1883 година, макар че на горе-долу редовни интервали средствата се изчерпвали и през 1940 година работата била зарязана напълно. Едва през 1990 година довършителната работа бе започнала съвсем сериозно. Въпреки това милиардите песети, необходими за довършването, отново се бяха оказали недостатъчни. По ирония на съдбата последната боя на фризовете в главния антаблеман бе нанесена само преди три седмици.

Автобусът зави от Кале Майор по Кале де Байен. Пред двете еднакви кули на църквата се бяха струпали хиляди хора. Зад тях се виждаха цели групи репортери и телевизионни камери. Журналистите от печата бяха дошли пеша, а телевизионните екипи се бяха разположили върху покривите на паркираните микробуси. Въпреки че огромната тълпа се охраняваше от подредена в сгъстен ред градска полиция, пристигането на автобуса и появата на свещениците като че ли взриви напрежението. Хората започнаха да крещят за помощ и подслон. Топлината в препълнения автобус сякаш увеличаваше силата на виковете им и ги довеждаше до всяко ухо, също като църковна камбана в тихо утро. Това не бяха политически бежанци, а възрастни хора, майки с деца на ръце, малки ученичета. Умираха от страх, а броят им — също както и силата на чувствата им — като че ли се увеличаваше с приближаването на автобуса към църквата. Свещениците се заспоглеждаха мълчаливо. Бяха очаквали да видят нужда, но не и подобно отчаяние.