Том Кланси - Баланс на силите

— Значи генерал Амадори не иска да бъде като Хитлер — каза Ейдийн. — Иска да бъде нещо като крал Алфонсо.

— Точно така — съгласи се Мария. — Това, на което сме свидетели, може да се окажат усилията на Амадори да стане абсолютен владетел на Кастилия, а самата Кастилия да превърне във военен център на Испания. Център, който ще диктува условията на другите райони. А е избрал точно този момент…

— Защото ще изглежда така, сякаш придвижва бойни сили и участва в събитията, за да спре една контрареволюция — допълни Ейдийн.

Мария кимна.

Ейдийн погледна просветляващото небе, после къщите на красивото рибарско селище. То изглеждаше така спокойно, така примамливо, но въпреки това беше разложено. Тук за по-малко от един ден бяха убити или брутално обезобразени повече от десет души. Тя се зачуди дали от момента, в който хората са слезли от дърветата и са започнали да покваряват райската градина, въобще е имало период, в който съдбата им да им е излизала евтино.

— Цената, изразена в кръв, ще бъде много висока — каза Мария, сякаш прочела мислите й. — Аз самата съм от Андалусия. Моите сънародници, както и останалите, ще се борят — не за да остане Испания единна, а за да попречат на Кастилия да се превърне в сърце и душа на една нова Испания. Става въпрос за съперничество, което датира още от времето на Сид. И ако не намерим начин да спрем хора като Амадори, то ще продължи дълго и след като нас вече ни няма.

„Не — реши Ейдийн. — Никога не е имало период, в който хората да са приемали безрезервно другите и начина им на съществуване. Все още сме прекалено близко до дърветата, за да можем да постигнем това. Освен това сред нас има твърде много упорити маймуни, които не са доволни от размера и устройството на стадото.“

Замисли се за отец Алказар. Един човек, който се опитваше да следва Божия път, макар и да се намира в хватката на личното си страдание. Имаше и добри хора сред хищниците. Само ако можеше властта да е в техни ръце…

Но ако това станеше, дали и те нямаше да станат като всички други?

Нямаше отговор на този въпрос. Освен това, след като беше прекарала двайсет и четири часа, без да мигне, сега едва ли беше най-подходящото време да мисли за тези неща. Обаче докато седеше и примижаваше към златисто синьото небе и мислеше върху думите, които Мария току-що беше казала, се сети за още нещо.

„Помисли си — й беше казала Марта още докато бяха в Съединените щати. — Помисли си как можеш да се справиш с плановете на някого.“

Точно както беше казал Роджърс: с по-добър план.

Номерът сега беше да се измисли такъв.

На рационално ниво Пол Худ знаеше, че Обединените нации са добра идея. На емоционално ниво обаче нямаше кой знае колко добро отношение към въпросната институция. Тя беше доказала, че не е особено ефикасна при военно положение и до голяма степен неефикасна в мирно време. Беше просто един форум за лозунги, както и за вкарването на мнението на някоя нация в пресата с възможно най-добрите последствия.

Худ обаче изпитваше доста силно възхищение към хладнокръвния нов генерален секретар Масимо Марчело Мани от Италия. Бивш служител към НАТО, сенатор в италианския парламент и посланик в Русия, Мани беше работил доста усилено предишната година, за да предотврати влизането на Италия в гражданска война, която до голяма степен щеше да изглежда като тази, към която беше тръгнала Испания.

По молба на Мани шефът на държавна сигурност Стив Бъркоф беше организирал телеконференция в 23:00 ч. Генералният секретар Мани беше разговарял с шефовете на разузнаването и сигурността на всички държави членки на Съвета за сигурност, за да обсъдят влошаващото се положение в Испания. В конференцията щяха да участват Бъркоф, Керъл Ланинг от Държавния департамент и новият шеф на Централното разузнаване Мариус Фокс — братовчед на сенаторката Барбара Фокс.

Малко преди да се обадят от кабинета на Бъркоф, Худ вече беше информирал Боб Хърбърт и Рон Плъмър, че иска да остави Даръл в Мадрид, а Ейдийн — на мястото на събитията.

— Ако Испания се разпада — каза той на екипа си, — „персоналното разузнаване“ е по-важно от всякога. — Худ помоли Хърбърт да провери дали Стивън Винс продължава да поддържа контакт с преданите си колеги в Държавното разузнаване към Пентагона. Винс беше дългогодишен приятел на служителя от Оперативния център Мат Стол и по време на всички предишни начинания, свързани с наблюдение, се беше проявявал като безрезервен съюзник. Въпреки че беше временно освободен от задълженията си към държавното разузнаване заради едно текущо разследване на Сената за финансови злоупотреби, Худ съвсем тихомълком му беше дал място в Оперативния център. За разлика от повечето хора във Вашингтон, Худ вярваше в откупването на лоялността. Държавното разузнаване вече беше започнало сателитно проучване на военните маневри в Испания и Худ искаше снимките от тези разузнавателни операции да влязат в базата данни на Хърбърт. Освен това искаше да бъдат изпратени копия от снимките на Маккаски в Испания чрез американското посолство в Мадрид, както и до отряда за бързо реагиране, който в момента летеше. В другите разузнавателни организации във Вашингтон шефовете на отделите имаха склонност да скриват информация, за да дават предимство на екипите си. Худ обаче вярваше в споделянето на информацията сред хората си. За него, както и за уникалния екип, който работеше с него, не ставаше въпрос за лична слава. Ставаше въпрос за защита на американците и националните интереси.