Том Кланси - Баланс на силите

Отец Алказар беше коленичил до голото тяло на някакъв мъж и ридаеше неутешимо. Беше с гръб към тях. Мария пристъпи вътре, Ейдийн я последва. Дори и да ги беше чул, отецът не даваше никакви признаци за това.

— Отец Алказар? — каза тихо Мария.

Свещеникът бавно извърна глава. Зачервените му очи изглеждаха неестествено на фона на съвсем бледото, мокро от сълзи лице. Той отново се обърна към мъртвото тяло, после бавно се изправи. Осветено отзад от ярките сутрешни лъчи, черното му расо изглеждаше като празно, сякаш той беше само силует. Отецът тръгна към тях, но като че ли не беше на себе си. После взе някаква горна дреха от куката зад вратата, върна се при трупа и го покри.

Ейдийн вече бе успяла да огледа тялото. Жертвата очевидно бе подложена на изтезания. Очите, ушите, гърдите и слабините като че ли бяха непокътнати; единствено крайниците бяха обгорени и смазани. Бяха го измъчвали за получаване на някаква информация. А гръклянът му също беше премазан — за да умре бавно, а не веднага, както би станало при удар по главата. Ейдийн вече беше виждала подобно нещо — в Мексико. Гледката не беше красива, но пък беше нищо в сравнение с това, което наркобароните причиняваха на онези, които ги бяха издали. Колкото и да бе странно, това не можеше да накара другите да не издават мексиканските senorios, както ги наричаха там. Мъжете и жените, които умираха по този начин, винаги вярваха, че точно тях няма да ги хванат.

— Аз съм отец Алказар — каза свещеникът.

Мария пристъпи към него.

— Казвам се Мария — представи се тя. — Работя за Интерпол.

Ейдийн не се изненада, че Мария му дава истинските данни за себе си. Убийствата ставаха все повече. Вече нямаше време да се работи под прикритие.

— Познавахте ли този човек? — попита Мария.

Отецът кимна.

— Това е брат ми.

— Разбирам — каза Мария. — Съжалявам, че не успяхме да пристигнем по-рано.

Норберто Алказар направи немощен жест назад, в очите му започнаха да се събират нови сълзи.

— Опитах се да му помогна. Трябваше да бъда по-настойчив. Но Адолфо… Адолфо знаеше много добре в какво се е въвлякъл.

Мария пристъпи още по-близо до отеца. Беше висока колкото него. Погледна го право в зачервените подпухнали очи и каза:

— Отче, моля ви, помогнете ни. В какво се беше въвлякъл Адолфо?

— Не знам — отвърна свещеникът. — Когато пристигнах, вече беше много зле и говореше несвързано.

— Значи е бил още жив? — попита Мария. — Трябва да се опитате да си спомните, отче. Какво точно каза? Думи, имена, места… всичко.

— Нещо за града — отвърна Норберто. — За някаква църква. Каза някакво име, но не знам дали е на човек, или е място — Амадори.

Мария го изгаряше с поглед.

— Генерал Амадори?

— Възможно е — отвърна Норберто. — Той… той наистина спомена генерал. Не знам. Не се разбираше почти нищо.

— Разбира се — каза Мария. — Отче, знам, че ви е много трудно, но е и много важно. Имате ли някаква представа кой може да го е направил?

Той поклати глава и изхлипа:

— Адолфо беше тръгнал за радиостанцията снощи. Това е всичко, което знам. Нямам представа какво е правил там, освен че е предал една касета със запис. Върнах се тази сутрин на път за благословията на улова. Исках да видя дали е добре. И го намерих така…

— Не сте видели никого да влиза или излиза?

— Никого.

Мария продължи да го гледа. Челото й се беше покрило със ситни бръчици, погледът й беше направо изпепеляващ.

— Само още един въпрос, отче. Можете ли да ни кажете къде се намира корабостроителницата на Рамирес?

— Рамирес — каза само свещеникът и пое дълбоко дъх. — Долфо го спомена. Каза, че Рамирес и приятелите му били отговорни за убийството на някаква американка.

— Да — каза Мария и посочи с палец зад себе си. — Убиха колежката на тази жена.

— О, съжалявам — обърна се Норберто към Ейдийн. Погледът му отново се върна към Мария. — Но Рамирес е мъртъв. Моят брат… се погрижи за това.

— Знам — каза Мария.

— Какво искате да правите при хората на Рамирес?

— Да си поговорим с тях — отвърна Мария. — Да разберем дали те имат нещо общо с цялата работа. — Тя кимна към трупа на Адолфо. — Да се опитаме да предотвратим нови убийства, да попречим на борбите да се разрастват.

— Мислите ли, че е възможно?

— Ако стигнем при тях навреме — отговори му Мария. — Ако разберем какво точно знаят за Амадори и неговите хора. Но моля ви, отче. Трябва да побързаме. Къде е работилницата?

Норберто отново пое дълбоко дъх.