Том Кланси - Баланс на силите

Чорапът пак се озова в устата му.

— Много си издръжлив — каза тъмното лице. — Ние обаче имаме както време, така и опит. Първите неща, които обикновено излизат от устата на хората, са лъжи. Ще продължим с теб, докато не получим истината. — Лицето се наведе още по-ниско. — Сега ще ни кажеш ли за кого работиш?

Адолфо се тресеше целият. Тези части от тялото му, които не бяха нито изгорени, нито счупени, бяха като измръзнали. Той поклати глава два пъти.

Този път не го дръпнаха към печката. Чорапът влезе още по-надълбоко в устата му и някой го задържа там. Щангата надвисна над рамото му и в следващия миг се стовари с всичка сила. Костта се счупи със съвсем ясен звук. Той изкрещя през чорапа. Желязото отново се издигна и отново се стовари — този път по-ниско — между рамото и лакътя. Още една кост изпращя. Той изкрещя отново. С всеки удар идваше вълна агония, след което настъпваше пълна безчувственост.

Всеки вик беше компромис с волята му. Болката си беше болка, но всеки вик означаваше поражение. А колкото повече частици от борческия си дух губеше, толкова по-малко опора му оставаше.

— Щом заговориш, боят ще спре — каза гласът.

Някой започна да го обработва отляво и той заподскача и зави при всеки удар. Усещаше, че стената на съпротивителните му сили пада все по-бързо. И тогава се случи нещо изненадващо. Вече сякаш въобще не беше себе си. Цялото му тяло беше натрошено — това не беше той. Волята му беше съкрушена — това също не беше той. Той вече беше някой друг. И този друг искаше да говори.

Каза нещо през чорапа. Лицето се приближи към него, ударите спряха. Чорапът излезе от устата му.

— Ам… Ам…

— Какво? — попита тъмното лице.

— Ама… дори.

— Амадори ли? — повтори тъмното лице.

— Ам… а… до… ри. — На всеки дъх излизаше по една сричка. Адолфо просто не можеше да се спре. Единственото, което искаше, бе да спре болката. — Ге… не… рал.

— Генерал Амадори — каза лицето. — Значи за него работиш?

Адолфо кимна.

— Има ли и някой друг?

Адолфо завъртя отрицателно глава и затвори очи.

— Вярваш ли му? — попита някой.

— Виж го само — отговори някой друг. — Не може да диша, камо ли да лъже.

Адолфо усети как го освобождават. Беше му приятно просто да си лежи по гръб. Отвори очи и се вторачи в тъмните силуети над себе си.

— Какво ще го правим? — попита мъжки глас.

— Той е убил сеньор Рамирес — отвърна му друг. — Значи трябва да умре. Бавно.

И това беше последната дума по въпроса — не защото имаше някакъв консенсус, а защото мъжът стовари щангата върху гръкляна му. Главата на рибаря подскочи и падна; безчувствените му крайници не помръднаха. Ларинксът му бе строшен. Адолфо остана да лежи неподвижно. Хриптеше. Гърлото му бе пълно с кръв. Можеше да вдишва само толкова въздух, колкото да остане в съзнание, но не и да задоволи дробовете си.

Болката се превърна в постоянен рев и това му помогна да остане в съзнание. Той пак беше Адолфо Алказар, но агонията в крайниците и гърлото му правеше почти всички мисли невъзможни. Той не можеше да реши дали е действал геройски, като беше издържал колкото може по-дълго, или пък страхливо, като беше издал всичко. Имаше проблясъци на мисли, които му казваха, че е бил смел, но после идваха и тези, които му нашепваха, че не е бил. И изведнъж като че ли всичко това загуби смисъла си, защото той започна да се тресе — болката го заля от главата до петите.

Нямаше представа колко време е лежал така, нито дали очите му са били отворени, или не. Изведнъж обаче усети, че очите му са отворени, стаята е много по-светла, а над него се е надвесила човешка фигура.

Беше брат му — Берто.

Норберто хлипаше и говореше нещо. Правеше някакви знаци над лицето му. Адолфо се опита да вдигне ръка, но тя просто не реагираше. Опита се да говори…

— А… ма… до… ри.

Дали Норберто го беше чул? Дали беше разбрал?

— Градската… цър… църква.

— Адолфо, лежи спокойно — каза Норберто. — Обадих се на лекаря. О, Боже!

Норберто продължи да реди молитвата си.

— Предупреди… Ге… не… ра… ла… те… знаят.

Норберто постави ръка върху устните на брат си, за да го накара да млъкне. Адолфо се усмихна едва-едва. Ръката на брат му беше мека и любяща. Болката като че поутихна.

И тогава главата му се търкулна на една страна, очите му се затвориха и болката изчезна.

Хеликоптерът остави Мария и Ейдийн на юг от града в една от запустелите извивки на Рио Урумеа — реката, която минаваше през града. Край пътя ги чакаше кола под наем, осигурена от Хорхе Сорел — местен полицейски служител, който работеше за Интерпол.