Том Кланси - Баланс на силите

— Тази ръка никога вече няма да се вдига срещу нас — каза мъжът.

Пуснаха го и го обърнаха по гръб. Адолфо опита да раздвижи дясната си ръка, но тя висеше безпомощно. По ръката му се стичаше кръв, но той изобщо не я усещаше. Повлякоха го по пода, после го обърнаха по гръб. Чорапът още беше здраво затъкнат в устата му. Беше тъмно, а и очите му бяха пълни със сълзи от болка. Въобще не можеше да види лицата на нападателите. Отново се загърчи, за да се освободи, но усилията му приличаха на усилията на някоя от рибите в мрежата му.

— Пази си силите — каза мъжът. — Никъде няма да ходиш, освен в ада, ако не ни кажеш това, което искаме да знаем. Разбираш ли?

Адолфо вдигна поглед към тъмното лице. Опита се да изплюе чорапа, не за да отговори, а за да изрази презрението си.

Мъжът го сграбчи за косата и го дръпна.

— Разбираш ли?

Адолфо не отговори. Мъжът кимна на някой от другите и след секунда Адолфо усети как вдигат десния му крак и го пъхат в печката, точно над тлеещия огън. Той се задърпа и запищя през чорапа, опита се да издърпа крака си, но мъжете го държаха здраво.

— Разбираш ли? — повтори спокойно въпроса си мъжът над него.

Адолфо закима като полудял. Риташе, извиваше се и се опитваше да се измъкне. Извадиха крака му от печката и го пуснаха на земята. Болката беше ужасна, но по някакъв начин поразително проясняваше ума му. Мъжът извади чорапа от устата му и пак попита:

— За кого работиш?

Адолфо жадно си поемаше дъх. Вълни от болка заливаха стъпалото му, ту ледени, ту горещи. Усети как повдигат и другия му крак.

— За кого работиш?

— За един генерал — отговори задъхано Адолфо. — Генерал от военновъздушните сили. Казва се Пинтос. Роберто Пинтос.

— Къде е разпределен?

Адолфо не отговори. Можеше да си позволи да почака малко, преди да излъже отново. Единственият път, когато беше видял генерал Амадори — истинския генерал, а не тоя измислен генерал Пинтос — беше на едно събрание на цивилните съратници в един хангар за самолети в Бургос. Точно там Генерала беше предупредил всички, че ден като този може да дойде. Че могат да бъдат открити и разпитвани. Но че щом войната започне, няма да има значение какво са казали. Предупреди ги обаче да стискат зъби, докато могат, заради собственото си чувство за чест.

„Повечето хора могат да бъдат съкрушени — беше казал той. — Номерът е да не бъдеш съкрушен, преди да си успял да заблудиш врага. Ако бъдете заловени, не можете да направите нищо, за да предотвратите мъченията. Единственото, което трябва да правите, е да говорите. Ръсете на врага лъжи. Лъжете, докато можете. Лъжете, докато врагът не може да различи истината от лъжата, точната информация от фалшивата.“

— Къде е разпределен генерал Пинтос? — продължи мъчителят му.

Адолфо поклати глава. Пак натикаха чорапа в устата му, после той усети как го блъсват напред и пъхат другия му крак в жестоката паст на печката. Гърчовете му бяха също толкова отчаяни, колкото и предишните. Но въпреки болката имаше нещо, което му действаше успокоително. Болката в десния крак вече не беше така непоносима. Той се вкопчи в тази мисъл и остана така, докато болката в левия не я изскубна от съзнанието му и не изпрати потоци страдание по цялото му тяло. С изключение на дясната ръка. Там не усещаше нищо. Съвсем нищо, освен болка — и това го уплаши безумно. Накара го да се почувства някак мъртъв.

Извадиха крака му от печката и отново го приковаха към земята. Тъмното лице отново се надвеси над него. Сълзите замъгляваха очите на Адолфо.

— Къде е разпределен Пинтос?

Потоците болка се бяха превърнали в постоянно парене, но вече не бяха толкова жестоки. Адолфо знаеше, че може да издържи до следващия рунд — в каквото и да се състоеше той. Направо се гордееше със себе си. По някакъв странен начин отново се чувстваше свободен. Свободен да страда, но и свободен да противостои. Беше въпрос само на неговия собствен избор.

— Ба… Барселона — изстена той.

— Лъжеш.

— Н… не!

— На колко години е?

— П… петдесет и… две.

— Цветът на косата му?

— Кестенява.

Палачът му го фрасна.

— Лъжеш!

— Не. Казвам… истината.

Лицето поплува известно време над него, след което чорапът отново се върна в устата му. Адолфо усети как го дърпат настрани. Сграбчиха лявата му ръка, вдигнаха я и я пъхнаха в печката.

Той изкрещя неистово, пръстите му се свиха в юмрук, за да се спасят от горещината. После потъна в мрак.

Дойде на себе си надвесен над мивката. Върху тила му шуртеше вода. Задави се, повърна, после пак го повалиха по гръб на пода. Всяко късче плът по стъпалата и лявата му ръка пулсираше на горещи вълни.