Том Кланси - Баланс на силите

— А може би полицията е искала радиото да бъде нападнато — каза Ейдийн. — Същото става и при войните между различни банди. Властите се отдръпват и ги оставят да се избият помежду си.

— По-вероятно е да им е било наредено да не се бъркат — каза Мария. — Мъжете, които са били на яхтата, са били много влиятелни бизнесмени. Оглавявали са много предани „фамилии“ — служители, които биха направили всичко за тях, включително и да убиват. На полицията се плаща, за да стои настрана от подобни неща.

— Мислиш ли, че този полицай…

— Не знам — призна си Мария. — Но не мога да съм сигурна. В Испания човек никога не може да каже нещо с пълна сигурност.

Ейдийн се замисли за думите на Марта за това как полицията в Мадрид съдействала на уличните изнудвачи. „Може и да е въпрос на дипломация — помисли си тя, — но въпреки това има нещо много гнило.“ Не й оставаше избор, освен да се зачуди дали правителствената полиция прави всичко възможно, за да напредне в разследването на убийството на Марта.

— Това е една от причините, поради които напуснах Интерпол — продължи Мария. — Да си имаш работа с тези хора ти хаби повече нерви, отколкото си струва.

— Но си се върнала — каза Ейдийн. — Заради Луис ли?

— Не — отвърна Мария. — Върнах се поради същата причина, поради която напуснах. При цялата тая корупция просто не мога да си позволя да се откажа. Даже за да организирам работата в театъра в Барселона, трябваше да плащам на полицията, на каналджиите, въобще на всички, с изключение на пощаджиите. Трябваше да им плащам, за да съм сигурна, че ще вършат работата, за която вече им е било платено веднъж.

— Значи правителствените служители си имат свои начини да се облагодетелстват, а промишлените работници принадлежат към „фамилии“ — каза Ейдийн. — Независимите служители в крайна сметка трябва да плащат подкупи на едните и да се борят срещу мощта на другите.

Мария кимна.

— И заради това съм тук. Също като в любовта — продължи тя. — Не можеш да се откажеш само защото не се е получило първия път. Научаваш правилата, научаваш и много неща за себе си и след това се връщаш на арената за още една корида.

Първите бледочервени отблясъци на зората започнаха да обагрят небето. Очертанията на хълмовете започнаха да стават все по-ясни на фона на просветлялото небе. Докато гледаше на изток, Ейдийн си помисли колко е странно, че харесва Мария и й се възхищава. Тази жена не беше нито по-малко самоуверена, нито по-малко агресивна от покойната Марта. Като се изключеше моментът, в който се бе изправила лице в лице с Даръл на летището, в нея имаше нещо много неегоистично. Освен това Ейдийн не можеше да я обвинява, че е направила малка сценка на Даръл. Независимо от това кой е бил нрав и кой е сгрешил, срещата им просто не можеше да не бъде поне малко драматична.

Стигнаха в покрайнините на Сан Себастиан за по-малко от половин час и минаха по моста при Мария Кристина. След това се насочиха на югозапад, където се намираше църквата. По едно време спряха, за да попитат един овчар накъде точно да карат, и стигнаха до църквата точно когато дискът на слънцето се показваше иззад хълма.

Малката каменна църква беше отворена. Вътре имаше двама енориаши — рибари, но отеца го нямаше.

— Понякога ходи в залива с брат си — каза им единият от рибарите. След това им обясниха къде живее Адолфо, както и по кой път обикновено минавал отец Алказар, за да стигне дотам. Двете жени се качиха в колата и се отправиха на север. Мария запали поредната цигара и каза:

— Надявам се, че не ти пречи. Твърди се, че димът е вреден за непушачите, но мога да те уверя, че спасява много животи.

— И как точно обясняваш това? — попита Ейдийн.

— Ами, не ми дава да се ядосам прекалено много — отвърна Мария и очевидно не се шегуваше.

Стигнаха Кале Окендо и изминаха още две пресечки на югоизток. Уличката беше тясна и когато стигнаха до двуетажната къща, на Мария и се наложи да паркира колата наполовина върху тротоара — иначе нямаше да остане място да мине друга кола. Ейдийн сложи пистолета в джоба на анорака си още преди да слезе. Мария изхвърли цигарата си и пъхна своя пистолет в колана на дънките си.

Входната врата на сградата не беше заключена. Тъмното стълбище миришеше на едновековно присъствие на рибари и прах и миризмата загъделичка носа на Ейдийн. Разкривените стъпалата скърцаха, стените бяха мръсни. На втория етаж имаше две врати. Едната беше открехната. Мария я побутна с крак и тя изскърца и се отвори.